Foxxx Mulder Blog

Везни
20 – 26 април

Сграбчи възможностите.
В началото на периода те очакват доста вълнуващо забавни моменти, така че какво чакаш? В изтрезвителното на местното РПУ вече са подготвили легла специално за представителите на тази зодия. За предварителни заявки и резервации звънете на телефон 166. Срещу скромна сума служителите в сини униформи ще ви представят програма включваща китайски релаксиращ масаж (единственото китайско в този масаж е че полицейските палки с произведени в Китай), еротичен разговор с арестанти в интимна обстановка, комфортно ултрамодерно легло (бетонен нар покрит с вестници) и романтична вечеря за двама (или повече в зависимост от интензивността на арестите, сред менюто фигурира попара – сух хляб в леко хладка вода). “Сграбчи възможностите си – живей си живота и се радвай на човека, който те обича!” заявяват астролозите, след гореописаните премеждия има явно лъч надежда да спасите вечерта. Отворете сърцето си за нови познанства, съкилийника ви може да е следващата ви голяма любов, с която ще изживявате екстремни моменти. “Имаш достатъчно време за почивка в сряда и четвъртък, когато звездите те съветват да останеш насаме със себе си и да анализираш всичко, което ти се случва.” Ако се казвате Кирил сте изневерили на Пешо във вторник, то в сряда и четвъртък хубаво си помислете, как се е почувствал той. Няма да е лошо да се приготвите за консумацията на здрав пердах от страна на Пешо, който помежду другото е и културист.

Късметлийски дни: понеделник и вторник
Късметлийски предмети: ножовка, вазелин, бухалка

Скорпион
20 – 26 април

Смело напред!
Тази седмица е вашата седмица. Смело поемайте рискове и предизвикателства. Представителите на тази зодия с професия сапьори не трябва да се колебаят при професионални предизвикателства. Режете смело червената жичка – звездите са с вас! (бележка: екипа съставил хороскопа не поема никаква отговорност за последиците при евентуален ВАШ неуспех). Звездите шептят за вас само хубави неща особено в сексуално отношение след сряда. Има голяма вероятност да ви ‘огрее’. Представителите на зодията с професия огняри не трябва да го възприемат буквално. Използвайте двойно вулканизирани кондоми тъй като поради високата температура са възможни неприятни залепвания или дори разкъсвания… на емоционалните връзки с вашата майка. В случай, че все още го отричате ви напомняме, че страдате от Едипов комплекс. За бизнесмените зодия скорпион напомняме, че скоро привършва строителния сезон на черноморските комплекси, организирайте си работата така, че да не изоставате от графика. Въпреки, че обичате рутината астролозите ви съветват към нея ей така за разкош да добавите един огняр…

Късметлийски дни: четвъртък и петък
Късметлийски предмети: кибрит, гума, режещи клещи

Стрелец
20 – 26 април

Демонстрирайте интелекта си.
Ако нямате такъв това ще бъде една ужасна седмица за вас! По-добре да си стоите в къщи и да не предприемате никакви действията, които биха оказали последствия (ако знаете значението на думата). За стрелците с интелект от друга страна се очертава една добра седмица. В началото на седмицата звездите ви изпращат допълнителен блясък, така че си сложете слънчеви очила, иначе има опасност да бъдете заслепени от собственото си сияние. Астролозите казват, че супер сексапилното ви качество е интелекта, така че използвайте го за да впечатлите представители на другия пол (или същия в зависимост от сексуалната ви ориентация). Възбуждайте половинката си с интелект! Интелекта тази седмица също ще можете да го използвате за да заредите бензин на автомобила си, да нарежете хляба, да окосите моравата и др. “Използвай способността си да изслушваш и разбираш чужди гледни точки.” Ако се казвате Мат Паркман не се правете на герой, защото в противен случай Дафне ще пострада! Изчакайте до петък за да активизирате любовния си живот, тъй като се очаква намаление на надуваемите кукли и дилдо артикулите в местния секс шоп (бележка: нищо против шопите).

Късметлийски дни: сряда и четвъртък
Късметлийски предмети: тубичка лубрикант, пръчка динамит, револвер

Гологлавия впери злобен заплашителен поглед в мен, след което стовари тежкия си юмрук върху лицето на мъжа завързан за стола. “След малко си ти на ред”, сякаш казваше погледа му. В стаята освен мен имаше още шест човека. Не разпознах нито един от присъстващите. Нямах представа нито къде се намирам нито как съм попаднал тук. Мъжа, който биеха едва се държеше на стола, кръвта шуртеше от носа му. Гологлавия изчезна в другия край на стаята и се скри в тъмнината. След малко се завърна с метален прът. Приближи се до мъжа на стола и му каза нещо. Говореха на странен език, нищо не им разбрах, но усетих, че гологлавия никак не остана доволен от получения отговор. Замахна силно с пръта. При удара се чу изпукване, последвано от пронизителен писък. Сигурно му е счупил ръката. Отново си размениха някакви думи. По дяволите! На какъв език говорят? Гологлавия направо побесня, започна бясно да удря мъжа на стола, взе отново пръта и отново замахна. Удара попадна в слепоочието на завързания. Затворих си очите, не искам да виждам това. Усетих стъпки, някой се приближава. Отново отворих очите си. Беше гологлавия, идваше към мен с металния прът в ръка. Приближи се на една крачка разстояние и замахна към главата ми. Затворих очи и зачаках, всичко стана за секунди, дори не усетих как точно. Пода започна да се тресе, дъските започнаха да се пропукват, сухото дърво хрущеше, съкове изхвърчаха от всички страни. Падам! Опитах се да изкрещя, но сякаш някаква невидима ръка ми бе запушила устата. Крещях със всичка сила а звук не се чуваше. Къде съм, какво става? Продължавах да падам. Стоварих се върху някакви чували. Усетих удара с цялото си тяло, но по скоро като потръпване. Не усетих болка, погледнах краката си – нямаше ги. Къде са ми краката? Какво става? Бях потънал до кръста си в жито. Чувалите върху, които паднах се бяха скъсали. Опитах се да се измъкна, чувствах се толкова отпаднал. Чу се някакъв странен шум – нещо изскърца, стържещ звук, чувалите се разтресоха и започнаха да се свличат в пода. Започнах да се боря с всичка сила да се измъкна. Не чувствах краката си, започнах да дращя с нокти по здравите чували, успях да се хвана за един и започнах да се набирам с всичка сила, започнах бавно да се измъквам. Единия крак започна да се показва. Наклоних се в другата посока и бавно се измъкнах. Изтърколих се и паднах на пода, започнах да лазя надалеч от свличащата се купчина. Беше адски тъмно, в дъното на стаята видях малка светлинка, процеп, сигурно е врата. Приближих се и бавно отворих вратата. Светлината ме заслепи, отърках очите си и когато ги отворих отново видях нещо да се приближава с голяма скорост към мен, удара ме повали на земята мигновено. Нещо ме хвана за раменете и започна да ме влачи към тъмнината. Чух гласове. Отново говореха на странния език. Къде съм? Опитах се да си отворя устата. Нямах никакви сили. Нещото, което ме влачеше спря. Пусна ме и главата ми се трополи на пода сякаш бе отрязана. Видях метален отблясък на слабата светлина от едвам мъждукаща крушка. Огледах се до колкото позволяваха силите ми, едвам успях да завъртя главата си няколко сантиметра. Забелязах счупено мръсно огледало. Отново гласовете! “Кои сте вие? Какво искате от мен?” извиках, колкото ми глас държеше. Но се случи нещо странно. Вместо човешка реч от устата ми се чу странно грачене. Звука наподобяваше на стържене с остра пръчка по училищна дъска. Какво става с мен? Нещото, което ме влачеше преди секунди се приближи до мен. Засенчи светлината от крушката и се наведе над мен. Погледнах и потръпнах целия. Странна несъразмерна форма. Нещото не приличаше на човек. Продълговато тяло с тъмно кафяв цвят и множество бръчки. Нямаше глава, нито ръце, нито крака. Изведнъж се чу звук сякаш от разпукващо се дърво, нещо започна израства от лявата му страна. Тънки израстъци, които ставаха все по-големи и постепенно започнаха да се разклоняват на множество по-малки разклонения. Започнаха да ме обгръщат, опитах се да се измъкна, но нямах никакви сили, не можех да помръдна дори главата си, силите ми не стигаха дори да затворя очите си. Израстъците ставаха все повече и ме обгърнаха целия. Настъпи пълен мрак. Пукащия звук вече не се чуваше. Не усещах нищо. Успях да затворя очи за миг, а когато ги отворих започнах да се оглеждам. Бавно очите ми привикваха с тъмнината и започнаха да се очертават форми. Видях нещо свито на кълбо намиращо се на няколко метра от мен. Започнах да лазя в тази посока. Нещото се размърда, стреснах се и спрях. Беше човек. Огнено кълбо се появи от нищото и ме заслепи, бързо прикрих очите си с ръка. Когато свалих ръката си се огледах. Намирах се в малка тясна стая с една единствена лампа по средата. Пред мен се намираше човека до преди малко лежащ на кълбо. Бе облечен със тъмно сини дънки, черна блуза с надпис “Burner” и сини маратонки с черни лентички. Човека се опита да каже нещо и същия онзи грачещ звук излезе от устата му. Звука бе толкова силен и остър, че запуших ушите си, паднах на земята и се свих на кълбо. Той се наведе над мен и ме погледна. В този миг забелязах, че този човек ми се вижда странно познат. Вгледах се по-внимателно в лицето. Боже мой! Та това съм аз! Същите кафяви очи, същите бръчки зад очите, същите гъсти вежди, същия нос, дори имаше същия белег под брадичката като мен. Така се уплаших, че нямах сили дори да направя гримаса. Но, човека като видя уплахата в очите ми, се отдръпна сякаш още по-изплашен. Отвори устата си и изкрещя с всичка сила, всичко се разтресе, лампата започна да се люлее, мазилката започна да пада от тавана а човека.. той бе разперил ръце и.. като огледало пробито от куршум се напука целия, малки парченца започнаха да се отчупват от него едно по едно, все повече и повече. Звука от падащите на пода и трошащи се парченца ме изненада. Не бе типичен за чупещо се стъкло. По скоро звучеше като игла на грамофон движеща се по надраскана плоча без да се чува музика. Кой се разпадна, аз или другия? Нима сънувам? Пода отново започна да се разпуква и преди да се усетя отново започнах да падам в черна бездна. Крещях с всичка сила, но звук не излизаше от устата ми. Трябва да се събудя. Трябва да се събудя!… Намирах се в добре познатата мрачна спалня, отново кошмар, някога ще ме оставят ли на мира? Погледнах часовника – 3:07. Завъртях се на другата страна и затворих очи и потръпнах, ‘Добре поне, че на сутринта няма да си нищо..’

Нямам какво да правя, минава полунощ, та правя това което прави всеки нормален мъж по това време, когато е сам в спалнята си… Да, точно така – ровя се в нета. И докато се ровя проверявам междувременно статистиката на блога. Взех, че се заиграх. Помните ли оня пост, за първия успех на блога, заветното 17329 място по посещения в брояча “тиксо”. Е в момента сме на 7847, ако това ви се струва по-добре. Изкачили сме близо 10 000 позици, ехааа, не е ли феноменална? Кога сайтове като дата.бг, дир.бг, актуално и тям подобни ще изкачат 10 000 позиции за две седмици, а? Няма да е скоро, е при тях е по други причини – няма накъде по-горе да се качват в бг уеб пространството, само надолу. И като споменах надолу, скоро влизали ли сте в дата.бг? Най-голямата пародия на сайт се е превърнала. Все се питам, как един от най-посещаваните сайтове не можа да прибегне до услугите на професионален екип при обновяването на сайта? Та резултат от ниско бюджетния им проект е тази нова псевдо дата, с най-грозния блогърски темплейт евър! И форума скапаха, за кфо им беше да турят тоя инвижън? Има една древна мъдрост “ако работи – не го пипай”. Дата.бг си работеше, а те го пипнаха – резултата бе пагубен. Но както и да е, не си заслужава да хабим повече бутоните на клавиатурата и без това някои букви са се изтрили. Но пак се държи мъжката, на близо година е, по-малко е всъщност, а още се държи. И така отклоних се. Да се върна на темата, рових се из ключовите думи и ми стана смешно, по какъв начин са попадали на моя блог. Едно от последните посещения от гуугъл е с ключова дума “човекът изяде овцата”, е аз не я изядох овцата, но ако имаше печенко, не би отказал. Заявявам го макар да бъда заклеймен от вегетарианците (и аз познавам един такъв индивид, да, при това от женски пол). Но, не че ми пука от клеймото, което ще получа, просто не ми се мисли за ядене в тоя късен час. Няколко попадения покрай пародията на хороскопа, нищо интересно до тук, още няколко безинтересни ключови думи, така… така… и дааа, ето го, ключова дума “яки тагове” и гуугъл индексира блога на почетната четврърта позиция с адреса “foxxxdesign.com/blog/tag/затвор/”, излиза драги читатели, че тага затвор се индексира от гуугъл като як, сиреч, човек ще направи извода че затвора е нещо яко, не е ли яко? Имах в предвид парадокса не е ли як? Иначе в затвора нищо яко не виждам, освен яките, епилирани любители на еднополовите ласки. Което ми напомни, да ви напомня да прочетете в раздел хумор поста за “бразилската епилация”. И така, продължавам да се ровя из ключовите думи и попадам на “романа за розата преразказ”, отново заемаме четвърта позиция (бел.ав. отбелязвам че тази позиция е към настоящия момент, по-запознатите от вас ще се сещат, че тези индексирания в гугъл не са постоянни). Оказа се, че не е било толкова интересно, а как само се бях заблудил в началото, че съм попаднал на нещо такова. Само ви изгубих времето май? Е, нищо, вие ще ми простите…

п.с. написах този пост малко след полунощ на 2 Април, пък мисля да изчакам с публикуването му, че ще разваля предния днешен пост, който си го харесвам повече от този.

12 Април: чаках, чаках и дочаках да се случи нещо, че да изровя тея писаници от архивите. Тъпото тиксо (tyxo.bg) 12 дена не отчиташе референциите от сайтове, та чак днеска влезе малко в ритъм. Уви изгубила се е статистиката за 12 дни и показва референциите само от 10 Април. Но какво виждам на 10-ти? Ами, на първо време с ключова дума “хвана брад пит” блога излиза на челна позиция – ураааааа, най големия успех евър! о.О (демек през .. ми е :Д) Други референции: ключова дума “дребните жестове”, няколко влизания през изображенията на гуугъл, ама хептен нищо интересно, докато не попадаме на причината да се реша да извадя тоя прашасал .док файл. Някой е влязъл в блога с ключова дума “seks s hora i jivotni”. Не стига, че перверзника се рови за порно с животни, ами неграмотника не може да използва родната си азбука за задоволяване на тоя си нагон. И що за идиот ще търси подобно порно в гуугъл? Трябва да си мега прост за да правиш подобно нещо и племенника ми в трети клас знае, че гугъл блокира сайтове с порнографско съдържание. Но не и тоя каун! Не, неее, той не само, че не го знае това, ами и упорито си го търси въпросното порно. Влязъл е в блога от 44-тата страница с резултати. Пхахаха! Цъкал е на линкове в продължение на 44 страници с перверзната надежда да попадне на неееещичко, дори на мъничко намекче за подобен секс и благодарение на таговете в блога и разнообразните им комбинации извратеняка е попаднал и в моя блог. И в случай, че още някой реши да търси секс с животни тук, ето няколко думи за него: “Пляс по дупето, вундербааа, накажи ме, шибай кучешкия задник!” не бе ебавам се, но съм почти сигурен, че ще се намери някой идиот, който ше влезе в блога заради тея оградените в кавички думи, ше тагна някоя от тях, та като влезе перверзника да попадне в капан! Вирутален капан, който ще му изгуби няколко секунди време, може пък да дочете поста и тогава ще види че съм му написал “Марш! Чиба! Твойта мама перверзнаааа.. Няма секс за теб, даже и в интернет, върви в бойко-борисовата градина и си хвани някое бездомно куче перверзна гад мръсна такава.” Не ме бива в обидите много, даже не съм ядосан като ги пише тея, просто продължавам да ви губя времето, нищо повече.. Но слагам край с тоя безмислен пост. Не трябваше изобщо да го вадя от архивите, кой ме би с пръчка по главата!? В един филм, който гледах преди милион години, когато нямаше човешка цивилизация, а аз бях просто един примат и ми беше адски трудно да си епилирам гърба, тъй като нямах огледало. Та точно тогава го гледах тоя филм, бях още малко приматче, да речем 10-11 годишно. Но ето няколко милиона и 11 години по-късно се сещам за репликата., която каза главния герой: “в даден период от живота ти настъпва такъв момент, в който се замисляш над изминали неща и просто трябва да си кажеш ‘майната му’ и да продължиш”. Цитирам по памет, в действителност може да излезе, че нищо подобно не е казвал косматия герой. И все пак да отбележа, че на пръв поглед много изтъркана е фразата, но пък преди няколко милиона и 11 години си беше истинско нововъведение, такава проява на мисловна дейност бе нечувана и съответно ми направи впечатление, та съм я запомнил до сега. Да следваш тоя принцип обаче, нито е възможно (за мен) нито е практично (пак за мен). Трябва да се помни, не може да махнеш с лека ръка на миналото си, ако правиш така не би могъл да си взимаш поуки, бла бла бла, дрън дрън дрън и накрая пляс. Айде со здраве.

п.п.с. надявам се да са ви допаднали правописните грешки, някои от тях са умишлени (а други - резултат на неграмотността ми)

Ето малко новинки, всъщност две наброй, който даже не могат да бъдат обозначени като нови. Хм, да речем, че ми беше жал да запратя въпросния файл с тези две новинки в рисайкъл бина, плюс това материала изобщо не става за рециклиране, по-скоро би трябвало да се запечата в контейнери обозначени със знака за ‘радиокативни материали’. Както и да е, ето ви леко забавните новини:

През изминалия месец на пазара се пусна нов вид тоалетна хартия. Върху нея вместо скучните разноцветни формички са отпечатани вицове. Авторите на хумористичните произведения гарантират, че докато ги четете ще се ‘насерете от смях’. Вдъхновени от идеята от вестник “Труд” решиха ескпериментално да пуснат свое издание под формата на тоалетна хартия паралелно със стандартната форма на вестника. За почуда на всички обаче, целия тираж под формата на тоалетна хартия се изчерпал. След направата на анкетно проучване на въпроса “Защо си закупихте вестника под формата на тоалетна хартия?” 61% са отговорили “Сега вече има една полза от този вестник”, 23% са отговорили “Обикновената тоалетна хартия в магазина беше свършила”, а 16% са успели да изрекат само “Остай’те ме да се изсе*а бе ваш’та мама ниедна!”

***

Калифорнийка роди осемзнаци! Да, няма грешка жената дала живот на 6 момченца и 2 момичета посредством цезерово сечение. Сега вече американката е майка на общо 14 деца. Междувременно в Чирпанското село Винарево прасе роди 6 малко свинчета. След раждането са чули прасицата да недоволства “Ех, кога ли ще ги стигнем американците, грух грух…” Негодувание пък предизвика новината у 29 годишната Айше Ахмедова от квартал Столипиново. “Къде е тръгнала таз да ми се ‘фали с 8 чавета ш’. Аз кога съм раждала другите деца учеха букваръ. Онъ ш’та ми съ фали с осемаци.. осемнаци… как’о казъхте, ааа осемзнаци. Па тфа ниш’то не е, наша Пенка роди десетзнаци, само на половината знае кои са баш’тите.”

Днес ми се случи нещо странно. Е, не е толкова странно, ако се замисли човек (или лисица), но на мен ми се стори странно. Когато минавах край язовира, там имаше група дечурлига, които се радваха на топлата вода. Те се цамбуркаха безгрижно и се печеха на слънце. Така се унесох в размисли докато ги гледах как си играят с водата, че неусетно съм се приближил до тях, до такава непосредствена близост, че те вече нямаше как да не ме видят. И след като едно дете ме видя първо, посочи ме и се провикна “Вижте куче коли”. Първоначално не можах да разбера думите му и инстинктивно се заоглеждах наоколо да не би наистина да няма куче някъде зад мен, което да дебне. Нямаше нищо. Бях само аз. Детето ме бе объркало с куче. Е може да му се прости, изглеждаше съвсем малко, твърде малко, че да ходи на училище и да разбере разликата между домашните животни и горските. Сигурно преди не бе виждало лисица. Но защо точно куче ме нарече. Защо не ме оприличи на нещо друго. То вече малките гледат телевизия и са виждали почти всякакви животни. Горкото дете. Трябва наистина много да се е объркало, че да ме нарече куче. Но, аз му прощавам. То нямаше как да знае какво съм всъщност. Ако знаеше, щеше да извика вместо “Вижте куче!” – “Вижте енот”. Защото аз съм именно енот. Винаги съм го знаел вътре в себе си. Винаги съм вярвал, че не съм лисица, а нещо друго. Никога не успях да се примиря напълно с лисичата си природа. И едвам наскоро разбрах със положителност, че съм енот. И вече знам – аз съм енот. Знам, защото съм виждал енот, дори съм ял енот. Ще си кажете – що за варварство, да ядеш себеподобните? Но, аз тогава не знаех, че ми е себеподобен! Пък и нали трябва да се оцелява? Ако това ще ви утеши, то ще кажа, че не аз убих енота. Намерих го умрял, тоест не просто умрял ами по-скоро убит. Бе се хванал на ония проклети капани, които хората поставят в градините си извън селото. Аз знам за тях и затова не влизам в тези градини, енота обаче не е знаел. Тук наоколо няма много еноти. Дори не знам как този се е озовал в нашата гора. Откъде ли е дошъл? Сигурно се е бил изгубил, за да може да се улови в капана и да стане моя вечеря. Минавайки покрай градината с капаните забелязах, че в един от тях се е хванало животно. Това ме и накара да наруша правилото си да не припарвам в тези градини. Глада обаче бе по-силен от мен и ме накара да се промуша през една дупка в оградата и да отмъкна убитото животно. Неведнъж ми се е случвало да плячкосвам човешки капани. В повечето случаи обаче попадам на зайци, които иначе са много трудни за ловуване. Иска се внимателно дебнене и много тичане. След като измъкнах енота от градината, завлякох го под едно корково дърво, където започнах да се храня. И точно тогава се случи… Докато го ядях разбрах. Аз съм като него, жертва попаднала в капан от който няма измъкване. Жертва, която чака някой да я изяде. Месото се разкъсваше между зъбите, докато мислите ми хвърчаха като железницата по релси. Толкова бързо, както никога преди, едвам успявах да ги настигна, че да ги разбера. Хиляди въпроси минаха през главата ми онзи ден. Защо съм лисица? И наистина ли съм лисица? Че кой може да твърди положително, че аз съм именно лисица, кой може да изведе неоспорими доводи за това? Щом аз се съмнявам в своето лисичество, значи може наистина да не съм лисица. Да, точно така, може да съм нещо съвсем друго. Може да съм не животното, което разкъсва чужда плът за да оцелява, а животното което бяга от хищниците, или животното, което отглеждат хората в домовете си, или животното което пасе трева най-спокойно на ливадата, или пък може да съм птица… не, едва ли съм птица. Никога не съм летял, пък и да си призная мъничко ме е страх от високото. Значи може да съм почти всичко без птица, а да – и без риба, защото макар и да плувам доста добре и да обичам водата, не мога да издържам дълго под вода. Може ли да се намери някой, който да ми каже ‘ти си лисица, ти убиваш за да се храниш’. А защо е нужно да убивам за да се храня, защо не ми е вкусна тревата? Защо трябва да съм точно хищник, защо не мога да бъда енот? Аз съм много палав и правя често пакости, обичам да си играя и да гледам как децата си играят, но природата ми е отредила място далеч от всичко това. В гората има много малко време за игра. Тук дебнат много опасности и трябва да си нащрек постоянно. Приятелите ти понякога изчезват и никога не се връщат, чичовците и лелите също… А всичко би било много по-просто ако всички бяхме еноти. Ако нямаше хора, нямаше кучета, нямаше птици, нямаше риби, нямаше вълци, нямаше лисици, нямаше нищо друго освен еноти. И всички щяха да живеят в мир и хармония и никой нямаше да поставя капани и никой нямаше да се страхува да не бъде изяден и никой нямаше да бие домашния си питомец, защото домашни любимци нямаше да има. Всички щяха да са еднакви и да живеят задружно и в хармония. Щеше да е толкова весело. Ех, как само се замечтах… Та каква лисица съм аз? Нима една лисица мечтая, нима една лисица се съмнява в произхода си, нима една лисица се опитва да върви срещу инстинктите си? Що за лисица би се отказала от своята природа за да бъде енот? Но каква полза има да размишлявам по този въпрос, каква полза има от моите съмнения и убеждения? Не е ли по-лесно да се примиря със съдбата си, да я приема и да живея с нея? Какво пък толкоз – ще приема, че съм лисица, ще гоня кокошките по хорските дворове, ще ям убити животни от човешките капани, ще спра да чета книги, ще спра да пиша на вашия език – ще заживея живота на една обикновена лисица. А дали бих могъл? Вие разбрахте вече – аз съм най-несигурната лисица, която сте срещали. В гората не е нещо необичайно да си несигурен, необичайно е обаче да се съмняваш в природата си. Леля Белка никога не се съмнявала дали е белка или не, ето защо дори не си направи труда да си измисли име, за разлика от мен. А аз само какво име си дадох! Матю, що за име е това? Не е име за лисица, то и за енот не е име. Аз съм лисица с човешко име, която се мисли за енот! Човек би помислил, че такава лисица би имала какво да каже на читателите, а всъщност почти нищо съществено не казва(м). Някой ден може би, дълго след като съм изчезнал от гората, някой ще намери най-потайното ми скривалище, където крия записките си и ще ги прочете. Първоначално ще си помисли, че някой е решил да се пошегува, но ако вникне по-дълбоко в дневника ми ще разбере, че наистина е писано от лисица! При това от една необикновена лисица. Не бих казал обаче необикновена в положителен смисъл, по-скоро необикновена в крайно непрактичен за една лисица смисъл. Нямам си други лисици за приятели. Те се срамуват от мен, защото усещат, че не съм лисица, макар да приличам на външен вид съвсем на тях. Лисиците ги усещаме тези неща. Усещаме, когато някой се преструва. В една книга четох за един герой, който бе развил параноя. Той си мислеше, че всички около него носят маски, а само той не носи и в почти всеки разговор вмъкваше все по нещичко от рода на “…и аз господите, държа да съм искрен господине, защото аз господине, не нося маска, аз господине, не бих и помислил да слагам маска, господине, пред такъв виден човек като вас, господине…” или “…някои хора си нахлузват маската на почтени, но аз ги виждам, че те не са такива за каквито се представят, а това е само една маска, един фарс, но те мене не могат да ме излъжат…” Моята маска обаче бързо бе смъкната от всичките ми приятели, бях разкрит и отритнат от своите. Само кръстницата ми не се отрече от мен, добрата леля Белка не я интересува дали аз съм енот или лисица, за нея съм просто едно дете със странно име. Хубаво е да има такива създания, дето да те обичат без значение дали днес ще си лисица а утре енот. Но става късно вече, а аз се отнесох отново, скоро отново ще ми свърши хартията за писане, ако не започна да се изразявам по-ясно и по-кратко. Довиждане.

Вече се бе свечерило. Слънцето отдавна залезе, небето бе облачно и нощта бе изключително тъмна – идеално време за лов в селото. Можеше да подходя по мързеливата и да нападна курника на вече описания жител на селото, живеещ в самия му край и имащ за питомец крайно невъзпитана немска овчарка. Да отмъкна кокошка от там е фасулска работа. Курника му се намира в задния край на градината, далече от къщата им и е ограден от двора с телена мрежа. Да си прокопая дупка обаче никак не е трудно и бих могъл да отмъкна една, че дори и две кокошки без никой да ме усети. Тази нощ обаче си бях отпочинал добре след вчерашния излет и се чувствах свеж и готов за подвизи. Чувствах се направо недосегаем, и тъкмо затова реших да атакувам кокошките на кмета, вместо гореспоменатите кокошки. А да атакуваш кокошките на кмета си е истински подвиг, тъй като той живее в самия център на селото, а първия етаж на неговата къща представлява не други ами местната кръчма, в която има хора всяка вечер, почти до сутринта. Но пък за сметка на това пък неговите кокошки са най-вкусните в цялото село, угоени, тлъстички, една от тях може да те засити за три дни. Е вярно по-трудничко е да ги завлечеш в гората, но пък направиш ли подобен подарък на някой твой приятел – можеш да си сигурен, че ще предизвикаш истински възторг у него. Такъв подарък бях решил да занеса и на моята кръстница тази вечер. Щеше да е най-добрата закуска, която е имала от много отдавна. Но пък бях съвсем наясно за опасностите през, през които трябва да премина за да се сдобия с ценните пернати. Тръгнах по същия път, по който се бях върнал след срещата с малчуганите по-миналия ден. Когато стъпих на моста забелязах (тъй като това бе най-високата част на селото) за мое успокоение, че почти цялото село спи. Цареше пълна тишина и дори малките кученца не се осмеляваха да я нарушат със скимтенето си. Виждаше се дори къщата на кмета, това бе единствената къща, която по това време все още светеше. Светеше и още една къща, съвсем близо до мостчето. Изчаках мъничко и тази светлина угасна. Беше толкова тъмно, че всеки който не познава района добре би се объркал и озовал не където трябва. Аз обаче съм обикалял селото безброй пъти и познавам всяко едно кътче от него. Веднага тръгнах по окаляния път и на първото разклонение поех надолу по селото, минах покрай една стара порутена сграда, която преди време е била селското училище и която сега е приют за плъхове и убежище за горски животни слезли в селото на лов. Понякога и аз се скривах там, когато съм твърде уморен за да продължа към гората с тежка кокошка в устата си и изяждах плячката си вътре. И днес бях решил да направя така. Смятах да удуша две кокошки да ги захапя и да ги замъкна в училището, където да изям едната а другата да поднеса на кръстницата ми за закуска. След като плана бе измислен нямаше смисъл да се губи време, минах без да се задържам в училището дълго, само колкото да проверя дали не се е приютил някой за през нощта вътре, не би ми се искало да деля плячката с неканени гости. За мой късмет беше напълно празно. Запътих се надолу по каменистия път и не след дълго се озовах пред кметството. Сградата бе мрачна и почти плашеща, приличаше на огромен страшен замък, какъвто бях видял веднъж в една книжка. На покрива се вееше прокъсано трицветно парче плат, с което кметството още повече приличаше на стар порутен замък. В този миг небето проблесна. Беше светкавица, трябваше да побързам, скоро ще завали, а зачестят ли светкавиците ще ме извадят на показ, само дано не прогърми, че кучетата стават много неспокойни. Затичах надолу по криволичещата уличка и без малко да не се издам. Така се бях затичал, че наистина не забелязах човека движещ се по улицата. На косъм се разминах, добре че не ме видя. Веднага се мушнах в живия плет пред кметството. Човека вървеше много бавно и влачеше краката си, на два пъти залитна и без малко не падна. Отправи се към двора на кметството, където имаше чешмичка и пейка. След като пи от водата се строполи на пейката и не помръдна повече. Сигурно е заспал, измъкнах се от плета и се отправих предпазливо надолу. Къщата на кмета вече се виждаше, свих на ляво в една равна почистена улица и се мушнах под оградата в нечия градина. Тази градина бе буренясала и в нея не се гледаше нищо, защото и къщата необитаема. Също добро място за укриване ако те погнат селските кучета. За мен обаче сега тази къща бе два пъти по-удобна, защото бе в съседство със кметския двор. Отправих се покрай стария обор към оградата и започнах да копая дупка. Това не ми отне много време, защото земята бе леко влажна. След като се промуших веднага се запътих към огромния курник на кмета. Тук трябва да вмъкна няколко думи за въпросния курник. Това е най-големия курник в цялото село. Разделен е на четири дъсчени колибки за кокошките, всяка една колибка е оградена от другите с телена мрежа, за да не могат кокошките да се сменят. Първото ограждение е за квачки с малки пиленца, второто ограждение, малко по-голямо, е дом за подрасналите пилета, които обаче все още са твърде малки за да снасят яйца или да оплождат кокошки, третото ограждение е само за пораснали петли и не е много голямо, там се угояват петли за месо, последното четвърто ограждение е за големите кокошки, там има само един петел и една голяма дъсчена колиба, там и дворното място за кокошките е по-голямо. Самата колиба пък е разделена на три части, всяка с отделен вход. Входовете са затворени с дървени врати, но не е никак трудно да бъдат отворени. Дървените лостчета се измъкват лесно със зъби. Промъкнах се тихо в четвъртото ограждение и измъкнах резето на първата вратичка. Тихичко се промъкнах вътре и захапах за врата първата попаднала ми кокошка. Прешлена й веднага изпука и тя след като прерита два пъти с крак падна безжизнена. Другите кокошки обаче веднага се разбудиха и вдигнаха паника. Измъкнах удушената кокошка навън и се върнах за втората. Беше ми по-трудно този път, защото кокошките беснееха и се мятаха и мина известно време докато захапя някоя от тях. Борбата този път бе по-голяма и малко се поуморих. След като и тази кокошка спря да се мята я замъкнах навън и се отправих към оградата. Оставих я в двора на необитаемата къща и се върнах за втората кокошка. Тъкмо я замъквах към оградата, когато ме изненада кучето на кмета. Лая му отекна из цялото село, чувах тежкото му тичане. Веднага оставих кокошката и се втурнах с всичка сила към дупката в оградата. Тъкмо се бях промушил през оградата когато усетих натиск върху опашката си. Нечии зъби се бяха впили в нея, извърнах се и видях кучето бясно да върти глава опитвайки се да ме измъкне обратно в градината. Тогава предприех крайно рискувания ход и…

Бележка на редактора: И за мое съжаление уважаеми читатели, продължението на разказа липсва. Третата страница върху, която е написан явно е претърпяла инцидент, мастилото е размазано по целия лист, нищо не се разчита. Вероятно дъждовна вода е попаднало в скривалището, за което Матю спомена няколко пъти, и е намокрила листа. Уви, почти е невъзможно да се разчете каквото и да било от тази трета страница. Успях да извадя само откъслечни фрази и думи сред които: “…одевешния приятел, вече разбуден, съзрял ме отпрати бутилка срещу ми. Удара ме завари точно срещу входа на кметството и олюлявайки с…”, “…рята се разрази с всичка сила, гръмотевиците разтърсваха прозорците на пор…”, “…морен, че се проснах на пода и зас…”

Вчера бе наистина изпълнен с приключения ден. Днес за сметка на това бе един приятен и спокоен слънчев ден. Началото на лятото е и времето е тъкмо като за излет. Решихме и ние с леля Белка да си направим излет. Е при нас в гората излетите не се организират като при вас хората. Вие правите предварителни планове, готвите храна, взимате одеяла, пълни чанти с напитки, суетите се, мъкнете куп ненужни работи с вас, преди да се запътите към гората, а след излета ви, оставате куп боклуци след себе си в гората. Но за да съм съвсем обективен, трябва да призная, че понякога оставяте и някои истински съкровища. Сред най-ценните придобивки, които съм намирал са три книги, с помощта на които усъвършенствах човешкия език, пет омачкани, но годни за писане листя хартия, един молив и още няколко не толкова ценни дреболии. Всички те в момента се намират в най-скришното ми скривалище (а аз имам много такива из цялата гора), където са в безопасност. Обясних накратко за вашите приготовления за излет, а ето какви са и нашите. Те са много прости всъщност. Даже почти няма приготовления. Просто се събуждаме някоя ранна утрин, поглеждаме изгряващото слънце, наостряме мустачките за да предусетим дали няма да ни изненада някой дъждец и тръгваме в търсене на приятна полянка на която да се играем. Не бе по-различна процедурата и тази сутрин. След като се събудих, веднага отидох при леля Белка и й споделих идеята си за излет, тя прие тутакси и двамата се запътихме през гората по посока на местния язовир. Пристигнахме на язовира малко преди обяд и решихме да се окъпем в топлата приятна вода. След това се отпуснахме на една малка дюна докато изсъхнем и се отправихме към един от най-приятните за излет полянки в гората. Докато се разхождахме наострили уши обаче, усетихме чуждо присъствие. Наблизо имаше хора. Удаваше ни се удобна възможност да се сдобием с някое ново съкровище. Обикновено по това време на деня в края на седмицата хората също обичат да отиват на излет. Но ще попитате откъде знаем, че е края на седмицата. Ами много просто, пътя през който минахме от нашия дом до язовира е точно над селото. Докато минавахме по него чухме глъчката от селото. Толкова шум и дандания в делнични дни няма. Та след като с леля Белка започнахме внимателно да се придвижваме забелязахме и групата човеци. Те тъкмо обядваха. Носеше се миризмата на печено месо. Тези хора – никога няма да се научат! Не знаят, че месото е най-вкусно сурово. Целия аромат и най-сладките сокове се губят докато го готвят. Тъй като ние с моята кръстница не бяхме яли от вчера, този път тази миризма ни се стори неустоима. Решихме да изчакаме удобен момент за да се сдобием с лесен обяд. А за горските животни лесен обяд трудно се намира. Обикновено трябва да ловуваме дълго време, а когато няма какво да ловуваме се промъкваме нощем в селото, което е много опасно, но за това ще говоря друг път. Не ни се наложи да чакаме много. Групата човеци пиеше спиртни напитки, чиято миризма ни ощипа по нослетата от разстояние поне 30 крачки. Как ли пият такава огнена течност. Веднъж от любопитство близнах една изоставена чаша и така се опарих, че изскимтях като кученце, настъпено по опашката. От опит знам обаче, че когато пият тази течност човеците бързо заспиват и то така дълбоко, че дори да ги настъпиш с лапа, пак не биха се пробудили. Интересни същества са хората! Така се случи и с тази група, те бързо заспаха, като дори забравиха да покрият капака на тенджерата с месото. Ние с леля ми Белка веднага се запътихме по посока на все още парещите меса. Стъпвайки все пак предпазливо, защото хората са непредвидими. Успях да събера в устата си три парчета, които веднага замъкнах на сигурна дистанция, а белката захапа само две. Върнахме се повторно за да опразним съвсем тенджерата, защото гостоприемните хора биха се обидили ако не се нагостим доволно с храната им. О, а как само се нагостихме. Коремчетата ни се напълниха така много, че чак се издуха. Това обаче бе малко опасно, защото сега ако срещнехме някое куче из пътя, нямаше да можем да му избягаме. Ето защо решихме да изчакаме преди да поемем по обратния път към дома. Изкачихме се по билото на едно малко хълмче и след като си изкопахме малки прохладни дупчици се присламчихме под сянката на един огромен орех. Няма по-приятна сянка от тази на ореха, аромата на неговите плодове освежава приятно въздуха. Унесохме се в блажен сън. Събудихме се точно на време за да погледаме залеза на Юнското слънце. Имахме премного време да се насладим на гледката, тъй като смятахме да нощуваме тук. След като залезе слънцето, изчакахме още малко и под лъчите на пълната месечина, намерихме една удобна пролука между два големи камъни, достатъчна, за да се промушим в нея. За наша радост това скривалище бе съвсем необитаемо и само остатъците от змийски премени, напомняха за сигурността на пролуката от човешки набези. Там прекарахме нощта, почти до смрачаване. Станахме много рано, защото ни чакаше дълъг път до нашия дом. Минахме този път над язовира, за разлика от вчера, когато минахме по долния край, покрай канала. Първите петли пропяха точно като минавахме над селото и малко преди да обадят и вторите вече навлизахме в добре познатата ни гора. Оставих леля Белка пред хралупата й, а аз се запътих към най-тайното ми скривалище. До там извървях има няма 90-100 борови дължини и веднага се заех да премествам клончетата и листенцата с които бях покрил входа на нишата. Там, както вече споменах, крия всичките си най-ценни съкровища. Там намерих и тетрадката, с която се сдобих по вече описания в предните записки начин. Веднага се заех да напиша именно думите, които четете в момента. Вече е обяд и мисля да си подремна. Довечера смятам да се приближа в селото и да отмъкна малко плячка. Ще изненадам кръстницата ми, по случай рождения й ден (утре става на 9) с прясно удушена кокошка. Но това ако ловуването ми се увенчае с успех де, че нищо не се знае, хората стават все по-предпазливи с домашните си пернати. Става все по-трудно да си набавяме храна… Пожелайте ми успех.

Здравейте, отново. Ако си спомняте предния път ви разказах за плана си как да се сдобия с някой и друг лист хартия за писане. След като четете тези редове, вероятно сте предположили, че мисията ми се е увенчала с успех, иначе нямаше как да пиша сега. Наистина може да се каже, че успеха бе почти пълен. Той щеше да бъде напълно пълен, ако докато се изнизвах с една тетрадка между зъбите си, едно леко пълничко момченце не ме видя и зарадвано от нашата среща реши да ме поздрави по стар народен обичай – замеряйки камък срещу ми. За моя радост и негово разочарование камъка се приземи на цели осемнайсет крачки разстояние от мен. Суматохата обаче предизвика любопитството на другите деца, сред които се чу и възгласа “Хей, тетрадката ми, дръжте тази лисица”, последван от надпревара кой пръв ще ме уцели с тежък камък. Въпреки топлото посрещане аз реших да напусна площадката колкото се може по-бързо и да скрия съкровището си на място, където не ще го намерят. Гонката с децата продължи чак до старата селска чешма намираща се в горния край на селото, там децата уморени или загубили интерес от мен си намериха ново занимание – да замерят с камъни накацалите гълъби до чешмата. Запоя на пернатите бе смея да кажа доста грубичко прекъснат от немирниците, те обаче за разлика от мен си имат крила и бързо успяха да излязат от обсега на вражеската артилерия. Когато и това занимание бе изчерпано, децата пиха вода и се отправиха с отбранителен огън към авиацията и пазейки се от бомбардировките, към добре познатата площадка. Така се свърши и тази ми среща с малките двуноги. Но преди да се прибера вкъщи ме чакаше още едно препятствие, доста по-опасно от скорошната гонка. Мършавата немска овчарка, живуща в последната къща на селото, точно преди напоителния канал, си бе изкопала дупка изпод мрежата и бе излязла на свобода. Чудно защо въпросното куче носеше името Рекс. Чудното бе, че изобщо не приличаше на Рекс! А, аз знам, тъй като съм виждал Рекс и той изобщо не приличаше на немска овчарка. Въпросната овчарка тъкмо маркираше един храст с боровинки, когато ме съзря. Когато го поздравих най-учтиво с думите “Здравейте господине, какъв прекрасен ден е днес, не мислите ли?” той не само, че не ми отвърна на поздрава ами взе, че ми се озъби най-недружелюбно. У мен се затвърди убеждението, че въпросния Рекс ама хептен не прилича на истинския Рекс, дори и по характер. Този фалшив Рекс не само, че ми се озъби, ами направо се запъти към мен със застрашителна крачка, която се ускоряваше все повече и повече докато накрая не взех крайното решение да предприема също толкова забързани крачки в посока към гората. Затичах колкото ми държаха лапичките и прекосих малкото мостче над канала, след което продължих своя тръс по тясната пътечка, която върви успоредно на препълнения с тинеста вода канал. Вчера бе валяло и пътечката бе доста хлъзгава, а тетрадката в устата ми почваше да ми пречи все повече в моя опит за бягство от невъзпитаната овчарка. Реших да оставя тетрадката в една малка ниша между храстите, където понякога скривах скъпоценности (но само за кратко, тъй като това скривалище далеч не е сред най-сигурните) и да се върна за нея в по-удобно време. Цялата процедура отне не повече от секунда-секунда и половина, макар че не мога да бъда сигурен, тъй като никога през живота си не съм притежавал часовник, само веднъж можах да видя движението на стрелките на часовника, завързан за ръката на овчаря Петър и успях да запомня горе долу с каква скорост се движат те. Цялата процедура всъщност се състоеше в изплюване на тетрадката почти в движение в посока нишата, за моя радост тя се озова точно на място. Така можах да се съсредоточа върху ставащата все по хлъзгава пътечка. Лаят на кучето ставаше все по силен, което според мен означаваше, че то се приближава застрашително близо. За мое щастие обаче тук се намеси съдбата. Когато фалшивия Рекс вече почти ме бе стигнал и се приготви да скочи върху мен, сякаш невидима ръка го побутна по време на скока му и той вместо мен се озова на ръба на пътечката, а оттам право във тинестата вода. Това ми даде достатъчно време за да се измъкна от полезрението му и да се скрия в ставащата все по-гъста гора. След като намерих сигурно скривалище се притаих няколко часа, преди да се върна за тетрадката. А за нея се върнах малко след залез слънце. Оказа се, че съм се върнал тъкмо навреме, че да стана свидетел на още една сцена от селския бит. Невъзпитаното куче, което по-рано ме преследваше издаваше жален вой и квичеше силно. От любопитство се приближиш по-близо до селото и застанал на моста се взрях в двора на крайната селска къща. Там неговия стопанин, едър здрав мъж с прошарена коса, налагаше фалшивия Рекс с тояга по гърба, а последния пееше в синхрон с пръчката на капелмайстора. Явно въпросния стопанин, чието име нямах възможност да науча, не е харесал новата премяна на домашния си любимец – а именно засъхнала тиня и остатъци от водорасли. Той сигурно е и открил дупката, която немската овчарка е направила под оградата, тъй като в последствие същото куче не го видях да се разхожда тъй своеволно. Така и се свърши това мое малко приключение в търсене на хартия за писание. Макар и не лишено от доза опасност, то все пак се увенча с успех и аз успях да се сдобия с тетрадка, която бе почти наполовина неизписана – чудесно съкровище за лисица като мен. Това премеждие се случи вчера, а днес все още не съм закусвал, затова ще те оставя читателю, докато се помъча да намеря нещо за хапване. До скоро!

Здравейте. Преди да кажа/разкажа каквото и да е искам да ви се представя. Казвам се Матю. Да, да. Ще кажете ‘Че кой би кръстил една лисица Матю?’, но пък от друга страна, кой би гледал лисица, че да има правото да й даде име? И тъй като мен никой не ме гледа, аз бях кръстен не от някой друг ами от самия себе си. Сам си избрах името, защото кръстницата ми леля Белка... Ще кажете, ‘че що за име е Белка?’ и пак ще сгрешите. Вие гледате от гледната точка на обикновени хора, пък за да вникнете в смисъла трябва да гледате от гледната точка на горско животно. Въпросната леля Белка не бе нищо друго освен една съвсем леко пълничка (колкото й позволява породата), дългоопашата, остромуцунеста белка. Тъй като и нея нямаше кой да кръсти, та наложи се и тая работа да свърша аз. Поради липса на поетично двъхновение у моята скромна натура (все пак съм най-обикновена лисица) и поради творческа ограниченост така и не успях да й измисля име, което да пасва най-много на характера й, та реших да я нарека, както я наричате и вие, хората - белка. Но нека вмъкна няколко думички и за характера на леля Белка. Висока шест стъпки (лисичи) с дълга кафява, почти черна опашка, по която винаги се събираха всевъзможни пръчици, бодли, козешки фърфъланки и тям подобни. Макар да бе доста суетна белка, тя изобщо не поддържаше опашката си. А нейната суетата се простираше от поддържането на винено червения цвят на муцунката, по която приличаше на дългогодишен пияница (и бе често причина за насмешки от страна на дечурлигата от местното село, тръгнали на разходка из нашия дом) и който червен цвят поддържаше посредством навиране на муцунката си в някой малинов храст (чудесен начин за поддръжка на зъбите и в същото време за улесняване на храносмилането), като се мине през редовно изчеткване на всяка дребна мръсотийка и закачило се клонче от коремчето и се стигне до редовно измиване на крайниците си. Но опашката от друга страна изглеждаше така сякаш с нея някой селски пастир мете редовно кошарата на овцете си. Тя бе крайно своенравна жена. Вече на възраст нрава й все по-често се проявяваше, решенията й по дадени въпроси все по-често се меняха а тактиките за ловуване ставаха все по-дръзки. Държеше се като малко момиченце, което независимо от всичко трябваше да постигне своето. Направо се подиграваше със селските кучета, стигна дотам, че веднъж захапа опашката на едно клето рунтаво пуделче, което сладко си спеше пред колибката в горещата лятна нощ. Горкото четириного нададе такъв вой, че цялата махала се разбуди, а стопанина не закъсня да награди своя гласовит питомец с няколко удара със сопата по гърба, от които кучето не само не утихна, но реши да изпее още една ария от своята тъй вдъхновяваща опера. Веднъж пък леля Белка се вмъкна в лятната кухня на една къща намираща се досами гората. След като се настани в тепсията с прясно омесени кюфтета, поставени на такова удобно място на кухненската маса, като че ли специално приготвени за нашата гостенка, тя зае позиция на отбрана и започна внимателно да нагъва от месото. В този момент обаче стопанката на дома реши да хвърли едно око на кюфтета, притеснена може би дали не е пропуснала да сложи още някоя подправка, която допълнително да се услади на белката. Щом видя тази лакомо нагъваща червена муцуна прикрепена към посипаното с тъмно кафяви до червени косми удължено тяло, стопанката реши да нададе вой с който може би искаше да предупреди цялото село за атаката на спартанците. Този вой не само, че не стресна нашата героиня, но я накара да покаже жълтеникавите си зъби, между които все още червенееше месото, в една чаровно развеселяваща усмивка. Не само че не постигна очаквания ефект (а именно да предизвика умиление у странно стоящата и втрещена в нея старица), но като че ли разсърди леко гостоприемната стопанка, която веднага се оттегли от временно приела ролята на гостна за горски обитатели, лятна кухня, вероятно за да донесе и наденичките с които да почерпи новата си приятелка. Леля Белка, обаче се прояви много невъзпитано и изобщо не дочака стопанката да се върне с наденичките, ами вече сита скочи с едно отмерено движение към близкия стол, оттам на земята и започна да се изнизва през градината към добре познатата дупка на оградата. По време на отпускащата разходка из градината, имаща за цел да улесни храносмилането на моята кръстница, една летяща метла едва не я цапардоса по гърбината. За щастие обаче наместо това се стовари върху саксия с посаден трилистник и осакати горкото растение. След този инцидент обаче по-подходящи наименование за него би било двулистник. И това са само част от перипетиите, през които минава моята кръстница, едва ли не част от ежедневието й. Занапред може да ви разкажа още интересни истории около нея и нейното ежедневие, което дори бих казал е далеч по интересно от моето собствено. И все пак не мисля, че сте добили пълна представа, че дори и частична за сложния характера на това тъй приятно горско животинче. След тази некратка вметка за моята леля Белка мисля, че е ред да ви разкажа няколко думи и за мен и моето ежедневие в горската фауна. Уви, с прискърбие на сърцето обаче забелязвам, че остават още само броени редове до запълването на този лист хартия, който се оказа последния наличен, а кой знае кога ще имам възможност да задигна някоя хартийка от тетрадката на непослушните ученици. Сетих се обаче, че днес е петък и дечурлигата ще се приберат от училище радости за предстоящите два дни безспирни игри, знам ги аз, още със слизането от автобуса и захвърлят раниците си на местната полянка, за да си играят на катерушките и пясъчниците. Мисля, че ще успея да задигна още една две странички. До скоро приятелю!

Пребоядисват Айфеловата кула за 120-годишнината й

Айфеловата кула – една от най-посещаваните забележителности в света – ще придобие свеж вид с 19-та кампания за пребоядисването й по случай нейната 120-годишнина във вторни. Кулата се пребоядисва средно веднъж на всеки 7 години. Да й е честито и на нея та и на франсетата. Като говорим за тях вчера отпадна онова франсе от “Бягство към победата”, не че го гледам де…

В сходни новини по случай 120-та си годишнина и Лили Иванова реши да смени цвета на косата си. Да й е честито и на нея, носят се слухове, че баба ви Лили ще прибегне до услугите на френските бояджии, които явно имат опит с реставрацията на антики. В списъка за чакащите за реставрация антики се е записал и Тодор Колев, който за цялата процедура дава 100 кила ракия, което ме подсеща, че днеска варихме ракията. НАЗДРАВЕ!

Пловдивският митрополит Николай контрира яростно позицията на министъра на образованието и науката и вицепремиер Даниел Вълчев по отношение на вероучението и религиозните символи в училище. За тези от вас, които живеят в пещери и не гледат новини, ще припомня, че тази позиция е именно против носенето на религиозни символи в училище. Ето какво каза попа “Аз не съм сигурен, че това, българският ученик да се прекръсти преди началото на учебните часове за успех и за Божие вдъхновение чрез духа на премъдростта, е нещо лошо”. Работата е там обаче, че днешните ученици разчитат премного на божието вдъхновение и твърде малко на собствените си усилия. Те наш’те мили ученици само това им липсваше. Да им забранят носенето на религиозни символи в даскалото. Иначе всичко им е изрядно, нито пият по пейките в междучасията, нито трошат чинова/столове, нито нападат учителите си, нито псуват като трактористи, нито пускат свои порно клипчета в нета, нито бягат от часовете… Те почитат своя бог, като примерни християни/мюсюлмани и преди всеки час, отправят молитва към него. Ето и какво гласи въпросната молитва:
“Мили Боже, прости нам грешните (и тези които избягаха от час) и избави ни от контролни. Накажи мръсните даскали, които не щат да пишат по една келява тройка, за да не ги накажем ние. Изпрати им проказа или най-малкото един всеобщ учителски потоп. Прояви се милостив над нас вярващите и избави ни от лукавия (директора). Опрости нам отсъствията от часовете, както ние простихме на щерката на зам.директора. И благослови ни с висшето си милосърдие, както благославяме даскалката по химия, да я еВа у вещицата проста. Благодарим ти за вниманието Боже, Ицка, пич, копеуе, мой, свой, чужд, или там както се зовеш, че нали знаеш сичко е относително.”