Foxxx Mulder Blog

Гологлавия впери злобен заплашителен поглед в мен, след което стовари тежкия си юмрук върху лицето на мъжа завързан за стола. “След малко си ти на ред”, сякаш казваше погледа му. В стаята освен мен имаше още шест човека. Не разпознах нито един от присъстващите. Нямах представа нито къде се намирам нито как съм попаднал тук. Мъжа, който биеха едва се държеше на стола, кръвта шуртеше от носа му. Гологлавия изчезна в другия край на стаята и се скри в тъмнината. След малко се завърна с метален прът. Приближи се до мъжа на стола и му каза нещо. Говореха на странен език, нищо не им разбрах, но усетих, че гологлавия никак не остана доволен от получения отговор. Замахна силно с пръта. При удара се чу изпукване, последвано от пронизителен писък. Сигурно му е счупил ръката. Отново си размениха някакви думи. По дяволите! На какъв език говорят? Гологлавия направо побесня, започна бясно да удря мъжа на стола, взе отново пръта и отново замахна. Удара попадна в слепоочието на завързания. Затворих си очите, не искам да виждам това. Усетих стъпки, някой се приближава. Отново отворих очите си. Беше гологлавия, идваше към мен с металния прът в ръка. Приближи се на една крачка разстояние и замахна към главата ми. Затворих очи и зачаках, всичко стана за секунди, дори не усетих как точно. Пода започна да се тресе, дъските започнаха да се пропукват, сухото дърво хрущеше, съкове изхвърчаха от всички страни. Падам! Опитах се да изкрещя, но сякаш някаква невидима ръка ми бе запушила устата. Крещях със всичка сила а звук не се чуваше. Къде съм, какво става? Продължавах да падам. Стоварих се върху някакви чували. Усетих удара с цялото си тяло, но по скоро като потръпване. Не усетих болка, погледнах краката си – нямаше ги. Къде са ми краката? Какво става? Бях потънал до кръста си в жито. Чувалите върху, които паднах се бяха скъсали. Опитах се да се измъкна, чувствах се толкова отпаднал. Чу се някакъв странен шум – нещо изскърца, стържещ звук, чувалите се разтресоха и започнаха да се свличат в пода. Започнах да се боря с всичка сила да се измъкна. Не чувствах краката си, започнах да дращя с нокти по здравите чували, успях да се хвана за един и започнах да се набирам с всичка сила, започнах бавно да се измъквам. Единия крак започна да се показва. Наклоних се в другата посока и бавно се измъкнах. Изтърколих се и паднах на пода, започнах да лазя надалеч от свличащата се купчина. Беше адски тъмно, в дъното на стаята видях малка светлинка, процеп, сигурно е врата. Приближих се и бавно отворих вратата. Светлината ме заслепи, отърках очите си и когато ги отворих отново видях нещо да се приближава с голяма скорост към мен, удара ме повали на земята мигновено. Нещо ме хвана за раменете и започна да ме влачи към тъмнината. Чух гласове. Отново говореха на странния език. Къде съм? Опитах се да си отворя устата. Нямах никакви сили. Нещото, което ме влачеше спря. Пусна ме и главата ми се трополи на пода сякаш бе отрязана. Видях метален отблясък на слабата светлина от едвам мъждукаща крушка. Огледах се до колкото позволяваха силите ми, едвам успях да завъртя главата си няколко сантиметра. Забелязах счупено мръсно огледало. Отново гласовете! “Кои сте вие? Какво искате от мен?” извиках, колкото ми глас държеше. Но се случи нещо странно. Вместо човешка реч от устата ми се чу странно грачене. Звука наподобяваше на стържене с остра пръчка по училищна дъска. Какво става с мен? Нещото, което ме влачеше преди секунди се приближи до мен. Засенчи светлината от крушката и се наведе над мен. Погледнах и потръпнах целия. Странна несъразмерна форма. Нещото не приличаше на човек. Продълговато тяло с тъмно кафяв цвят и множество бръчки. Нямаше глава, нито ръце, нито крака. Изведнъж се чу звук сякаш от разпукващо се дърво, нещо започна израства от лявата му страна. Тънки израстъци, които ставаха все по-големи и постепенно започнаха да се разклоняват на множество по-малки разклонения. Започнаха да ме обгръщат, опитах се да се измъкна, но нямах никакви сили, не можех да помръдна дори главата си, силите ми не стигаха дори да затворя очите си. Израстъците ставаха все повече и ме обгърнаха целия. Настъпи пълен мрак. Пукащия звук вече не се чуваше. Не усещах нищо. Успях да затворя очи за миг, а когато ги отворих започнах да се оглеждам. Бавно очите ми привикваха с тъмнината и започнаха да се очертават форми. Видях нещо свито на кълбо намиращо се на няколко метра от мен. Започнах да лазя в тази посока. Нещото се размърда, стреснах се и спрях. Беше човек. Огнено кълбо се появи от нищото и ме заслепи, бързо прикрих очите си с ръка. Когато свалих ръката си се огледах. Намирах се в малка тясна стая с една единствена лампа по средата. Пред мен се намираше човека до преди малко лежащ на кълбо. Бе облечен със тъмно сини дънки, черна блуза с надпис “Burner” и сини маратонки с черни лентички. Човека се опита да каже нещо и същия онзи грачещ звук излезе от устата му. Звука бе толкова силен и остър, че запуших ушите си, паднах на земята и се свих на кълбо. Той се наведе над мен и ме погледна. В този миг забелязах, че този човек ми се вижда странно познат. Вгледах се по-внимателно в лицето. Боже мой! Та това съм аз! Същите кафяви очи, същите бръчки зад очите, същите гъсти вежди, същия нос, дори имаше същия белег под брадичката като мен. Така се уплаших, че нямах сили дори да направя гримаса. Но, човека като видя уплахата в очите ми, се отдръпна сякаш още по-изплашен. Отвори устата си и изкрещя с всичка сила, всичко се разтресе, лампата започна да се люлее, мазилката започна да пада от тавана а човека.. той бе разперил ръце и.. като огледало пробито от куршум се напука целия, малки парченца започнаха да се отчупват от него едно по едно, все повече и повече. Звука от падащите на пода и трошащи се парченца ме изненада. Не бе типичен за чупещо се стъкло. По скоро звучеше като игла на грамофон движеща се по надраскана плоча без да се чува музика. Кой се разпадна, аз или другия? Нима сънувам? Пода отново започна да се разпуква и преди да се усетя отново започнах да падам в черна бездна. Крещях с всичка сила, но звук не излизаше от устата ми. Трябва да се събудя. Трябва да се събудя!… Намирах се в добре познатата мрачна спалня, отново кошмар, някога ще ме оставят ли на мира? Погледнах часовника – 3:07. Завъртях се на другата страна и затворих очи и потръпнах, ‘Добре поне, че на сутринта няма да си нищо..’

Публикувайте коментар