Foxxx Mulder Blog

Имало едно време една овца. Не, не може така. Как една нищо и никаква овца ще бъде в центъра на една приказка!? И нима съм тръгнал и аз приказки да пиша? Не, нито ще е приказка, нито пък овцата ще е в нейния център! Отначало. Имало едно време едно момче, което си мечтало за овца. Ех, ама и аз съм… Сега ще речете – много зоофилско! Пък и да не речете така, то какъв смисъл би имало едно момче точно за овца да си мечтае? Не, и така не бива. Ами как? Няма да ми помогнете нали? Знам аз! Помощ от никого не чакам, но това е друга тема. И така, преди незнайно колко години или дори десетилетия а защо не векове или хилядолетия, та именно тогава (неизвестно кога) съществувало едно момче. То поради причини, с които няма да ви занимавам (не защото не са интересни, ами защото нямате толкова време, което да отделите на моя скромен разказ), имало нужда от овца. Срещнало то една случайна личност, но как тъй? Та случайни личности няма, да речем тогава, срещнало съвсем случайно по стечения на обстоятелствата, с които също няма да ви досажда, един пилот на самолет. Но, това не бил какъв да е пилот на самолет, ами кацнал аварийно насред пустиня. Не е важно нито насред коя пустиня кацнал, нито дали е кацнал или се е разбил, нито пък какъв самолет кацнал. Важното в случая, е че се озовал точно в точния момент на същото място на което се озовало и момчето. И тук заплашен от риск да се превърне разказа в преразказ, се решавам на драстични мерки, каквито няма да ви разкривам, но по-съобразителните от вас, а също и тези, които са чели първоизточника веднага ще се досетят! Въпросния пилот носел цял живот детското в себе си и именно затова бил автоматично причисляван в графата “странен”. А ако знаеха само те (сиреч не-странните), колко по-хубаво е да си странен, нямаше изобщо да карат въпросния странник да се чувства тъй странен в този странен разказ. Та този странен пилот, чието име ние не знаем срещнало онова същото момче, което надявам се не сте забравило вече, но дори и да сте, не бих ви се сърдил, тъй като така написан разказа, не създава запаметяващи се картини. Тази срещна била необикновена както за единия така и за другия. Тази среща ще доведе до едно приятелство продължаващо цял един човешки живот, а защо не и отвъд него. Тази среща е началото на историята с която се опитвам да ви занимавам. Ние няма да се занимаваме с въпроса до колко умело е могъл да рисува този пилот на незнаен модел самолет. Но да речем че в резултат на неговата четка/молив се родила тази картина:

Ще си кажете: Че какво интересно има в тази картина, най-обикновена кутия? НЕ, ще ви отговоря, това изобщо не е кутия, ама никак даже! Това е овца! Да, това е овца затворена в кутия и нещо повече, това е овца затворена в кутия, която си има и връвчица и колче и наморниче, които й пречат да изяде цветето. Но, пак избързвам, та вие дори не знаете за какво цвете говоря, нали? Е, знам поне един човек, който чете тези безсмислени редове и знае за кое цвете иде реч, даже нещо повече този човек е и причина да ви досаждам с редовете си, на него се сърдете! На човека! Който човек трябва да ми прости несъвършенствата (меко казано) и глупостите, които правя. И да бих знаел, че до този прочетен ред вече ми е простил и се е примирил, бих спрял разказа си дотук. А може би не, дори и да знаех, пак щях да го продължа, до момента в който реша, че стига. Защото както бе в началото, така и сега – аз не зная за какво пиша и какво ще излезе. Но пак се отклоних от темата, която тема не се знае каква е. (Та ето повече информация за цветето). Идеята на овцата е да яде плевелите, но в същото време да не може да изяде розата! Да, вярно тя си има наморник, обаче художника е забравил да нарисува ремъче на наморника! Така цветето е застрашено от изяждане. И сложния екзистенциален въпрос (за момчето и за розата и за пилота та и за овцата) е ще изяде ли или няма да изяде овцата розата? Според мен не е възможно конкретно тази роза да бъде изядена. Защото тя не е ефимерна, както каза географа (за справка, прочетете по-горната препратка), това е единствената роза (защото аз не ви споменах, но вие знайте вече, че цветето е именно роза) която не ще загине със залеза на слънцето. Тази роза не може да умре, следователно не може да бъде изядена, защото това би било равносилно на смърт за нея. Тя ще живее вечно, заедно с момчето, което не било каква да е момче, ами било истински принц! Малък, но все пак принц, истински при това. И момчето и розата ще съжителстват заедно на своята планета, докато овцата изяжда непорасналите още боабаби. И тук ни в клин ни в ръкав историята свършва. Не, тя не свършва ами продължава още, има цели романи да се изпишат по темата, но тъй като не съм писател, всичко свършва до тук. Или ако не всичко, то поне разказа. Уви, обаче това не може дори и разказ да се нарече, тъй като се превърна в своего преразказ. Но не ми се сърдете, някой ден ще се науча…

Навън вали и е студено, а пък вътре е топло и сухо. 30 см стена, която значи толкова много. Навън температурата клони към нулата, пък при мен термометъра показва 24 градуса по Целзий. Намалям климатика, защото ми става топло. Чудя се по никое време глупаво на въпроси (сами по себе си въпросите не са глупави, но е глупаво че по никое време си ги задавам). Опитах да заспя, но не можах. Твърде много въпроси кънтят в главата ми и не ми дават мира. Никога не са ми давали. Откакто се помня не мога да заспя преди да съм се уморил от мислене. Още преди да вляза в детската градина, имам спомени как трудно ме хващаше съня, тъй като все за нещо си мислех, било то за изгледаната серия на “Ну погоди” или за поредната беля, която съм направил. С годините се промениха само темите на размисъл, но не и самия процес: настъпва време за спане, лампата бива загасена, лягам, завивам се и опитвам да заспя. Дотук добре, нищо ново под слънцето (луната). Само, че да заспя не е толкова лесно. С по-малко от половин-един час размисли не минава номера. За какво толкова мисля ли? За празни работи, т.е. за работи, които не мога да реша по това време или изобщо. Ето и тази вечер, легнах и хиляди въпроси ме блъскат в главата. Удрят се по вътрешността на черепа и напомнят за съществуването си. Искат да видят бял свят, честотата на ударите им се зачестява, силата с която се блъскат у стената става все по-голяма и накрая взимат превес над мен. Те печелят – аз губя. Но в действителност нищо не губя, освен може би половин час (най-много) в писане на празни приказки. Докато лампата бе загасена всичко така хубаво се бе наредило в главата ми, че си казах, това трябва да го изразя писмено. Ала не ме бива в писмото, нямам нужните умения и познания. Отгоре на това и паметта ми изневерява най-редовно, тази мръсница! В мига, в който светнах лампата и стаята се озари със светлина от осемте крушки на полилея, всичките ми въпроси сякаш се успокоиха, скриха се отново в черупките си, от страх да не стане неизбежното – а именно да бъдат изгонени най-брутално от своя дом, сиреч главата ми. А щом веднъж бъдат зададени, нима не е въпрос на време да бъдат разгадани? От това се страхуват те! Страх ги е и треперят с висока честота. Но няма от какво да се опасяват. Не са застрашени от скорошен отговор/и. И все пак какви са тези въпроси? От какво естество са? Пробуди ли се любопитството ви? Едва ли. Това което пиша, всъщност не го пиша за вас. Въпросите, които задавам не за вас са предназначени. Това е диалог със себе си. Нали все пак кандидатствам за жълта книжка!?

Винаги ми е било странно и чудно защо хората не са искрени помежду си. В днешно време (а най-вероятно и винаги е било така) хората се страхуват да покажат истинското си Аз. Страхуват се да! Страх ги е, че ако се покажат ще им се присмеят и подиграят страх ги е, че ще ги наранят, страх ги е, че няма да ги разберат, страх ги е, че няма да ги чуят, страх ги е, че това няма да доведе до нищо, страх ги е, че ще загубят себе си, ще загубят идентичността си по този начин, страх ги е, че ще открият себе си, страх ги е, че другите ще ги открият, страх ги е, да не останат сами, страх ги е от тълпите, страх ги е от живота, страх ги е от смъртта, страх ги е… Първичния страх е заложен у нас, спор няма. От всичко се страхуваме, макар и някои от нас да не си го признават. Правят се на силни, а зад фасадата се крие крехко и ранимо същество. Толкова се страхуват, че влизат в ролята на нещо, което не са. Не искат да се разкрият пред другите. Заобикалят въпросите, които биха могли да ги издадат или отговарят с недомлъвки. Та нима е толкова трудно да кажат истината? Толкова ли е страшно да бъдеш искрен? Ще ни погуби ли това? Разбира се, че няма. Ако човек е силен, нищо не може да го погуби, дори и смъртта. Тя пък една смърт… Клиширана стана и тя, не си струва и да я споменаваме. Настъпва за миг и после? После нищо… или пък всичко, което предпочетете. А толкова мъка има по тоя свят, че направо ми е чудно защо хората се страхуват да умрат! Страхуват се, защото е неизвестно. Човека винаги се е страхувал от неизвестното. Когато първобитния ловец в гората вижда непозната пещера, от любопитство или наложителност той иска да надзърне вътре, може там да се крие дивеч, а може и страшна мечка. Стиска здраво копието в ръцете си и влиза, но влиза страхувайки се, а се страхува защото не знае какво ще намери там – вечеря или смърт? Ако намери вечеря ще оцелее още един ден, ако намери мечка – край на мъките му! Блажен е той, няма ги още бележитите писатели, няма ги великите философи, поставили вечните въпроси за човешкото битие, няма ги и основоположниците на религиите, няма ги политическите идеи, няма ги расовите различия, има само инстинкта за самосъхранение. Блажени времена! Без въпроси, без главоблъсканици. Единствената цел в живота – намери храна. А сега? И сега е така, единствената цел на повечето хора отново е оцеляването. Инстинкта за самосъхранение е наследство от прадедите ни. Но сега всичко е къде къде по-сложно. Сега ги има и другите въпроси, сега ги има и главоблъсканиците и различията и омразата и завистта и користта и подлостта и всичко това породено от еволюцията. Иронично нали, човека еволюира, но като че ли не към по-добро, еволюира разума а деградират чувствата. Е разбира се не можем да бъдем сигурни, че първобитните хора не са изпитвали и омраза и завист, даже напротив, със сигурност и при тях ги е имало, но на много по-ниско ниво. Тогава човека е бил звяр поради липсата на развит ум, а сега човека е звяр по собствена воля. Страшничко а. Зола писа достатъчно красноречиво за зверската натура у хората. Един миг дели човека от зверското у него. Цял живот сдържа звяра и накрая го пуска на свобода, а веднъж пуснат този звяр си отмъщава за всичките години, през които е бил държан зад решетки. Злото се отприщва накуп и тежко на застаналия на пътя му! И отново липсва последователност в писанията ми, отново няма структура. Но това е защото пиша импулсивно, пък и какво толкова, нямам претенции за литературни висоти. Защо ми е ред в мислите, нека са си хаотични, толкова по добре за теб – читателя. Така ако разбереш същността им може да си горд със себе си. Все едно да разбереш първата глава от “Врява и безумство” още от първия прочит (о не, не си мислете, че съм толкова самонадеян, че да се сравнявам с Фокнър, у мене има всичко друго, но не и прекомерно самочувствие). Но ето, че втората печатна страница съм преполовил а съм задал само един от въпросите, които ме блъскаха и не ми даваха мира тази вечер. Другите вече са далечен спомен, сякаш ги виждам през мъгла, мъждукат някъде там в далечината и се отдалечават все повече и повече. Но аз знам! О да, те ще се върнат, обречени са да вървят в кръг, ако не днес или утре, то си сигурност в други ден или следващата седмица, те ще се върнат в началната си точка. Това е тяхната съдба. До кога ли? Докато свят светува? Не. До края на един човешки живот? Не. Тези въпроси са вечни, те не умират със смъртта на нашето съзнание, в един момент те излизат от границите и започват да съществуват индивидуално извън нашите умове. В мига в който са били зададени гласно те са почерпили сила, надраснали са ни и са поели по своя дълъг път, чийто край не виждаме. Дано някой ден се намери човека, който ще ги разгадае, разобличи и ще прекрати тяхното хаотично лутане из нашите бедни умове.

А преди време (съвсем скоро при това) едно момиче ми каза че използвам много често скобички за да пояснявам. Но добави, че това било забавно/полезно. Не бях се замислял преди това и използвах скобичките подсъзнателно. Откакто направи тази забележка, използването на скобите от моя страна се увеличи значително. Тя ме окрили така да се каже с похвалата си (ако бе похвала). Та се стигна до там, в предния пост можете да видите, че съм използвал дори скоби в самите скоби. Иначе казано пояснявам пояснението!!! Това не значи, че ви подценявам (все едно не бихте могли без скобите да разберете, какво искам да кажа). Просто искам да съм пределно ясен, затова и пояснявам. Навремето мразих часовете по литература, защото там ни учеха не на произведенията от великите автори, а на тълкованията на разни доценти и професори относно тези произведения. Сиреч, вечния въпрос “Какво е искал да каже автора?”. Ми, че той автора си го е написал! И откъде на къде да заучавам тълкованието на някакъв доцент. Откъде да съм сигурен, че неговото тълкование е вярно? Ех, Тома неверниии… Но, такъв съм. Не вярвам на празни думи. Трябват доказателства. И тъй като техните тълкования не могат да бъдат доказани, то за мен си остава просто тяхно мнение и нямам намерение и не искам да го заучавам и да се повлиявам от него! Затова и мразех предмета (макар че обичам да чета литературни произведения), затова и правя толкова пояснения. И съм сигурен, че въпреки всичките тези пояснителни скобички, пак ще има неразбрали ме. Живота е радост и тъга както се казва. Някои хора са обречени да умрат неразбрани. Аз поне се надявам преди да умра сам да разбера себе си, ако не друг да ме разбере мене.

Днес направих няколко извода за себе си. Единия е, че и аз се влияя от мнението на хората, или ако не на всички то поне на определени лица от обкръжението ми. В случая със скобите, въпреки че разбирах забележката, аз засилих употребата им. Повлиях се. А като се знам какъв инат съм… Преди време ако ми бяха казали че ползвам много скоби, и че това е добре и да продължавам в същия дух, бих направил точно обратното – въобще бих спрял да ги употребявам. Но хората се променят, нали? Аз не съм привърженик на тази теория, според мен някои хора си остават същите лекета. А ако има промяна то определено е към по-лошо. Не съм и песимист, напротив вярвам в доброто у хората, съдейки по себе си. Вярвам в доброто у мен и бидейки и аз съм човек, приемам че и другите също са добри вътре в себе си. Само малка част от тях обаче вършат добри дела, защото да си добър и да вършиш добро са две коренно различни нещата, и не смятам че едното е следствие от другото. Някои хора умишлено предпочитат да вършат злини, въпреки че познават доброто у себе си. Но ето, че пак се отплеснах. Няма последователност у моите мисли (то не,че има много мисли у мен де). Тръгна към магазина за хляб, а се връщам с мляко, иди го разбери. Спирам да ви отегчавам, само още мъничко, да довърша темата от началото на абзаца, а именно за изводите. Втория извод е именно че съм много разсеян. Хм, но този извод не е днешен, дори не е и от тази година, много отдавна съм го осъзнал това. Ако тръгна да ви давам примери и да обяснявам колко ми е добре да съм разсеян (често привидно) ще ми отнеме цяла вечер и пак нищо няма да разберете (не ви подценявам, просто и аз едва ли бих разбрал ако ми бъде обяснено, така като аз бих обяснил). Ще ви загатна обаче мъничко, разсеяността ми се дължи на ежедневното, ежечасно и ежеминутно бленуване. Почти винаги съм потънал в дълбоки мисли, замечтан… Така, друг извод направих ли за себе си? (не питам вас а себе си, в интродукцията на блога, споменах че е възможно да започна да говоря сам със себе си) Дори и да съм направил, то вече съм го забравил.

Лека вечер!

Та ето какво ми се случи днес. На пръв поглед нищо необикновено, но като се замисли човек в днешно време може би е точно обратното. Но стига предисловия и без това не ме бива по тая част. Направо към същината да мина. Имах малко работа за вършене (не бе кой знае колко малко де) и трябваше помежду другото да купя едни плочки (които ще се залепят на едно парапетче). Та спирам си колата аз до магазина за теракот и съответно си избирам плочки, плащам и си тръгвам. Взех кашончето (все пак малко плочки ми трябваха) и се запътих към колата. Естествено по закона на Мърфи точно в мига в който ‘нарамих’ кашончето, вратата на багажника решава да прояви своеволие и да не се отвори. След три неуспешни опита (като в същото това време си държа кашона в ръце) един случайни минаващ пешеходец, който в същото това време пресичаше улицата се запъти към мен. Мъж на видима възраст около 40-45 години, облечен в син работен гащеризон, изцапан с вар (предположих че е майстор, строител или в краен случай бояджия), среден на ръст с добродушно лице (макар и необръснато). В едната си ръка носеше малка найлонова торбичка, в която предполагам се намира обяда му. Та въпросния човечец видял че се ‘мъча’ с врата директно се запъти към мен и ми предложи помощта си. Да не повЕрва човек! Все още имало добри самаряни!? Взе кашона от ръцете ми, докато аз нескопосано се заобяснявах, че багажника решил точно в тоя момент да заяжда. Отворих багажника и поставих кашона в него, поблагодарих на човека и всеки от двамца ни продължи по своя път. Макар и на изчезване, тази порода хомосапиенс все още съществува. Има още добри хора, ще ги познаете по дребните жестове. Те ще ви се притекат на помощ, когато се опитвате да отворите вратата, когато сте изпуснали куп книжа на пода и се мъчите да ги съберете под напора на вятъра, когато вървите по ходите по междуградски път и спрат да ви качат в колата си, когато шофирате и опитвайки се да излезете наляво през натоварен път ще ви дадат предимство, когато сте забравили парите си и в услужат със символичните лев-два за да си купите закуска (макар, че не ви познават), когато се почувствате неразположен и залитайки се подпирате на най-близкия пилон/дърво, когато отворят вратата на произволен магазин и я задържат кавалерски за да минете (за дамите), когато като ги настъпите неволно в градския транспорт, вместо да ви напсуват на майка ви погледнат усмихнато, докато вие се извинявате с равнодушен глас и още в милион подобни ситуации… Малко са, но ги има. В тях ни е надеждата – в добрите хора. А чудно е колко малко усилия се изискват за да бъдеш добър. Двойно повече ще ти коства да бъдеш зъл! Едно добро дело се прави с минимални усилия, а ти носи толкова голямо удовлетворение. То се прави неволно, без да се замисли човек, импулсивно. В същото време за да сториш някому зло се изисква предварителен замисъл (било то докато седите на тоалетната чиния и обмисляте как да сипете пясък в резервоара на комшията, или докато седите в някое закътано сепаренце на близкото кафене драскате с химикал неприлични думи по кожената гарнитура) и немалко труд! И въпреки тази разлика все повече хора предпочитат да се осланят на второто! Не, не съм песимист – реалист съм! Наблюдател съм, воайор един вид. Наблюдавам хората и на всяко добро, което съм видял до него стоят обикновено три-четири, че и повече злини. С прискърбия трябва да си призная, че и аз в моменти на умопомрачение съм склонен да върша (и съм вършил) глупави, лишени от всякаква култура, противни за мене дела. От нищо непровокирани действия, насочени към никого конкретно и в същото време към всички общо. Дали не ни е в природата тази тъмна страна? Няма смисъл да повдигам подобни въпроси (а може би греша), пък и не съм достатъчно опознал човешката натура, че да разсъждавам над тях. Искам да вярвам в доброто у хората, искам повече добри самаряни, искам да се изкорени злото у нас, искам и шоколад с лешници и стафиди, искам и чаша студена кола или бира. Но няма да получа газирана напитка заради болките в гърлото, които ме мъчат, няма да виждам доброто у хората без да си помисля за всичките извършени от тях (нас) злини, няма да доживея (а дори и децата ми може би няма да доживеят) да видя триумфа на доброто над злото, няма да видя шофьор, който след като го засекат не псува като тракторист всичко що мърда по земята, няма да видя и спад на престъпността, нищо няма да видя! И въпреки това аз вярвам. Вярвам, че има достатъчно добри хора. Колкото и да си противореча, колкото и ирационално да е, аз все пак вярвам. И искам да вярвам, точно затова и вярвам, не защото е логично, а защото ми се иска да е така. И ще продължавам да вярвам наивно…

Днес ми подариха две точки. Много съм доволен. Никога, никой не ми е правил подобен подарък. Трогнах се (съвсем сериозно това). Но този подарък ме накара да се замисля. За отговорността на двете точки (не двуеточието, забележете). А не се съмнявайте, в тези две точки се крие голяма сила. Само един възвишен ум може да разбере могъществото на двете точки. Уви, моят ум далеч не е такъв, поради което мога само бегли предположения да правя за мистерията на тези подарени точки. От една страна това може би е символ на нашето приятелство. Ще рече: едната точка съм аз, пък другата ти. Но пък от друга може съвсем да не е това. А може да е символ на разстоянието, което ни дели като хора. Ще рече: тези две точки са началото на един път, чийто край се не вижда. От едната страна на този път съм аз, пък от другата ти. Тъй като разстоянието е прекалено голямо, а трета (опорна) точка няма, то мост помежду ни не може да се построи. Двамина непознати, обречени на познанство от разстояние. Две черни точки в сивото ежедневие. Две виртуални точки на бялото поле на skype. Идва и друг въпрос: къде да съхранявам подаръка си, тоест двете точки? По-остроумните от вас, веднага биха предложили къде точко бих могъл да ги съхранявам. Но веднага ще им отговоря, че това място съвсем не подобава на подобен род символ (чието значение, така и не разбрахме). И в навечерието на поредния понеделник, отново си блъскам главата над още един въпрос, чийто отговор не мога да открия. Какво значат двете точки? Какво е предназначението им на земята? Кой ги е създал? Доволни ли са от съществуванието си? Еха, как само им завиждам. Обзалагам се, че са най-блажените две точки на вселената! Седят си спокойно на белия фон, мъждукат от време на време с честота 60 херца и хич не им пука за мене, нито пък за тебе, нито пък за нея (която и да е). Пък на мен ми пука за тях, даже премного. Тези точки са важни за мен, те са моята опора, с тях ще повдина света, с тях ще преплувам океана, с тях ще покорявам върхове, с тях ще боря мечки, с тях ще летя, с тях ще си режа хляба, с тях ще си чистя прозорците, с тях ще си карам колата, с тях ще правя хиляди неща. Но само да не ги изгубя, тези мои две точки. Дано някой не ми ги открадне.

Колко е часа? Отбележете си, това е часа в който осъзнахте че съм луд!