Foxxx Mulder Blog

Вчера бе наистина изпълнен с приключения ден. Днес за сметка на това бе един приятен и спокоен слънчев ден. Началото на лятото е и времето е тъкмо като за излет. Решихме и ние с леля Белка да си направим излет. Е при нас в гората излетите не се организират като при вас хората. Вие правите предварителни планове, готвите храна, взимате одеяла, пълни чанти с напитки, суетите се, мъкнете куп ненужни работи с вас, преди да се запътите към гората, а след излета ви, оставате куп боклуци след себе си в гората. Но за да съм съвсем обективен, трябва да призная, че понякога оставяте и някои истински съкровища. Сред най-ценните придобивки, които съм намирал са три книги, с помощта на които усъвършенствах човешкия език, пет омачкани, но годни за писане листя хартия, един молив и още няколко не толкова ценни дреболии. Всички те в момента се намират в най-скришното ми скривалище (а аз имам много такива из цялата гора), където са в безопасност. Обясних накратко за вашите приготовления за излет, а ето какви са и нашите. Те са много прости всъщност. Даже почти няма приготовления. Просто се събуждаме някоя ранна утрин, поглеждаме изгряващото слънце, наостряме мустачките за да предусетим дали няма да ни изненада някой дъждец и тръгваме в търсене на приятна полянка на която да се играем. Не бе по-различна процедурата и тази сутрин. След като се събудих, веднага отидох при леля Белка и й споделих идеята си за излет, тя прие тутакси и двамата се запътихме през гората по посока на местния язовир. Пристигнахме на язовира малко преди обяд и решихме да се окъпем в топлата приятна вода. След това се отпуснахме на една малка дюна докато изсъхнем и се отправихме към един от най-приятните за излет полянки в гората. Докато се разхождахме наострили уши обаче, усетихме чуждо присъствие. Наблизо имаше хора. Удаваше ни се удобна възможност да се сдобием с някое ново съкровище. Обикновено по това време на деня в края на седмицата хората също обичат да отиват на излет. Но ще попитате откъде знаем, че е края на седмицата. Ами много просто, пътя през който минахме от нашия дом до язовира е точно над селото. Докато минавахме по него чухме глъчката от селото. Толкова шум и дандания в делнични дни няма. Та след като с леля Белка започнахме внимателно да се придвижваме забелязахме и групата човеци. Те тъкмо обядваха. Носеше се миризмата на печено месо. Тези хора – никога няма да се научат! Не знаят, че месото е най-вкусно сурово. Целия аромат и най-сладките сокове се губят докато го готвят. Тъй като ние с моята кръстница не бяхме яли от вчера, този път тази миризма ни се стори неустоима. Решихме да изчакаме удобен момент за да се сдобием с лесен обяд. А за горските животни лесен обяд трудно се намира. Обикновено трябва да ловуваме дълго време, а когато няма какво да ловуваме се промъкваме нощем в селото, което е много опасно, но за това ще говоря друг път. Не ни се наложи да чакаме много. Групата човеци пиеше спиртни напитки, чиято миризма ни ощипа по нослетата от разстояние поне 30 крачки. Как ли пият такава огнена течност. Веднъж от любопитство близнах една изоставена чаша и така се опарих, че изскимтях като кученце, настъпено по опашката. От опит знам обаче, че когато пият тази течност човеците бързо заспиват и то така дълбоко, че дори да ги настъпиш с лапа, пак не биха се пробудили. Интересни същества са хората! Така се случи и с тази група, те бързо заспаха, като дори забравиха да покрият капака на тенджерата с месото. Ние с леля ми Белка веднага се запътихме по посока на все още парещите меса. Стъпвайки все пак предпазливо, защото хората са непредвидими. Успях да събера в устата си три парчета, които веднага замъкнах на сигурна дистанция, а белката захапа само две. Върнахме се повторно за да опразним съвсем тенджерата, защото гостоприемните хора биха се обидили ако не се нагостим доволно с храната им. О, а как само се нагостихме. Коремчетата ни се напълниха така много, че чак се издуха. Това обаче бе малко опасно, защото сега ако срещнехме някое куче из пътя, нямаше да можем да му избягаме. Ето защо решихме да изчакаме преди да поемем по обратния път към дома. Изкачихме се по билото на едно малко хълмче и след като си изкопахме малки прохладни дупчици се присламчихме под сянката на един огромен орех. Няма по-приятна сянка от тази на ореха, аромата на неговите плодове освежава приятно въздуха. Унесохме се в блажен сън. Събудихме се точно на време за да погледаме залеза на Юнското слънце. Имахме премного време да се насладим на гледката, тъй като смятахме да нощуваме тук. След като залезе слънцето, изчакахме още малко и под лъчите на пълната месечина, намерихме една удобна пролука между два големи камъни, достатъчна, за да се промушим в нея. За наша радост това скривалище бе съвсем необитаемо и само остатъците от змийски премени, напомняха за сигурността на пролуката от човешки набези. Там прекарахме нощта, почти до смрачаване. Станахме много рано, защото ни чакаше дълъг път до нашия дом. Минахме този път над язовира, за разлика от вчера, когато минахме по долния край, покрай канала. Първите петли пропяха точно като минавахме над селото и малко преди да обадят и вторите вече навлизахме в добре познатата ни гора. Оставих леля Белка пред хралупата й, а аз се запътих към най-тайното ми скривалище. До там извървях има няма 90-100 борови дължини и веднага се заех да премествам клончетата и листенцата с които бях покрил входа на нишата. Там, както вече споменах, крия всичките си най-ценни съкровища. Там намерих и тетрадката, с която се сдобих по вече описания в предните записки начин. Веднага се заех да напиша именно думите, които четете в момента. Вече е обяд и мисля да си подремна. Довечера смятам да се приближа в селото и да отмъкна малко плячка. Ще изненадам кръстницата ми, по случай рождения й ден (утре става на 9) с прясно удушена кокошка. Но това ако ловуването ми се увенчае с успех де, че нищо не се знае, хората стават все по-предпазливи с домашните си пернати. Става все по-трудно да си набавяме храна… Пожелайте ми успех.

Публикувайте коментар