Foxxx Mulder Blog

Навън вали и е студено, а пък вътре е топло и сухо. 30 см стена, която значи толкова много. Навън температурата клони към нулата, пък при мен термометъра показва 24 градуса по Целзий. Намалям климатика, защото ми става топло. Чудя се по никое време глупаво на въпроси (сами по себе си въпросите не са глупави, но е глупаво че по никое време си ги задавам). Опитах да заспя, но не можах. Твърде много въпроси кънтят в главата ми и не ми дават мира. Никога не са ми давали. Откакто се помня не мога да заспя преди да съм се уморил от мислене. Още преди да вляза в детската градина, имам спомени как трудно ме хващаше съня, тъй като все за нещо си мислех, било то за изгледаната серия на “Ну погоди” или за поредната беля, която съм направил. С годините се промениха само темите на размисъл, но не и самия процес: настъпва време за спане, лампата бива загасена, лягам, завивам се и опитвам да заспя. Дотук добре, нищо ново под слънцето (луната). Само, че да заспя не е толкова лесно. С по-малко от половин-един час размисли не минава номера. За какво толкова мисля ли? За празни работи, т.е. за работи, които не мога да реша по това време или изобщо. Ето и тази вечер, легнах и хиляди въпроси ме блъскат в главата. Удрят се по вътрешността на черепа и напомнят за съществуването си. Искат да видят бял свят, честотата на ударите им се зачестява, силата с която се блъскат у стената става все по-голяма и накрая взимат превес над мен. Те печелят – аз губя. Но в действителност нищо не губя, освен може би половин час (най-много) в писане на празни приказки. Докато лампата бе загасена всичко така хубаво се бе наредило в главата ми, че си казах, това трябва да го изразя писмено. Ала не ме бива в писмото, нямам нужните умения и познания. Отгоре на това и паметта ми изневерява най-редовно, тази мръсница! В мига, в който светнах лампата и стаята се озари със светлина от осемте крушки на полилея, всичките ми въпроси сякаш се успокоиха, скриха се отново в черупките си, от страх да не стане неизбежното – а именно да бъдат изгонени най-брутално от своя дом, сиреч главата ми. А щом веднъж бъдат зададени, нима не е въпрос на време да бъдат разгадани? От това се страхуват те! Страх ги е и треперят с висока честота. Но няма от какво да се опасяват. Не са застрашени от скорошен отговор/и. И все пак какви са тези въпроси? От какво естество са? Пробуди ли се любопитството ви? Едва ли. Това което пиша, всъщност не го пиша за вас. Въпросите, които задавам не за вас са предназначени. Това е диалог със себе си. Нали все пак кандидатствам за жълта книжка!?

Винаги ми е било странно и чудно защо хората не са искрени помежду си. В днешно време (а най-вероятно и винаги е било така) хората се страхуват да покажат истинското си Аз. Страхуват се да! Страх ги е, че ако се покажат ще им се присмеят и подиграят страх ги е, че ще ги наранят, страх ги е, че няма да ги разберат, страх ги е, че няма да ги чуят, страх ги е, че това няма да доведе до нищо, страх ги е, че ще загубят себе си, ще загубят идентичността си по този начин, страх ги е, че ще открият себе си, страх ги е, че другите ще ги открият, страх ги е, да не останат сами, страх ги е от тълпите, страх ги е от живота, страх ги е от смъртта, страх ги е… Първичния страх е заложен у нас, спор няма. От всичко се страхуваме, макар и някои от нас да не си го признават. Правят се на силни, а зад фасадата се крие крехко и ранимо същество. Толкова се страхуват, че влизат в ролята на нещо, което не са. Не искат да се разкрият пред другите. Заобикалят въпросите, които биха могли да ги издадат или отговарят с недомлъвки. Та нима е толкова трудно да кажат истината? Толкова ли е страшно да бъдеш искрен? Ще ни погуби ли това? Разбира се, че няма. Ако човек е силен, нищо не може да го погуби, дори и смъртта. Тя пък една смърт… Клиширана стана и тя, не си струва и да я споменаваме. Настъпва за миг и после? После нищо… или пък всичко, което предпочетете. А толкова мъка има по тоя свят, че направо ми е чудно защо хората се страхуват да умрат! Страхуват се, защото е неизвестно. Човека винаги се е страхувал от неизвестното. Когато първобитния ловец в гората вижда непозната пещера, от любопитство или наложителност той иска да надзърне вътре, може там да се крие дивеч, а може и страшна мечка. Стиска здраво копието в ръцете си и влиза, но влиза страхувайки се, а се страхува защото не знае какво ще намери там – вечеря или смърт? Ако намери вечеря ще оцелее още един ден, ако намери мечка – край на мъките му! Блажен е той, няма ги още бележитите писатели, няма ги великите философи, поставили вечните въпроси за човешкото битие, няма ги и основоположниците на религиите, няма ги политическите идеи, няма ги расовите различия, има само инстинкта за самосъхранение. Блажени времена! Без въпроси, без главоблъсканици. Единствената цел в живота – намери храна. А сега? И сега е така, единствената цел на повечето хора отново е оцеляването. Инстинкта за самосъхранение е наследство от прадедите ни. Но сега всичко е къде къде по-сложно. Сега ги има и другите въпроси, сега ги има и главоблъсканиците и различията и омразата и завистта и користта и подлостта и всичко това породено от еволюцията. Иронично нали, човека еволюира, но като че ли не към по-добро, еволюира разума а деградират чувствата. Е разбира се не можем да бъдем сигурни, че първобитните хора не са изпитвали и омраза и завист, даже напротив, със сигурност и при тях ги е имало, но на много по-ниско ниво. Тогава човека е бил звяр поради липсата на развит ум, а сега човека е звяр по собствена воля. Страшничко а. Зола писа достатъчно красноречиво за зверската натура у хората. Един миг дели човека от зверското у него. Цял живот сдържа звяра и накрая го пуска на свобода, а веднъж пуснат този звяр си отмъщава за всичките години, през които е бил държан зад решетки. Злото се отприщва накуп и тежко на застаналия на пътя му! И отново липсва последователност в писанията ми, отново няма структура. Но това е защото пиша импулсивно, пък и какво толкова, нямам претенции за литературни висоти. Защо ми е ред в мислите, нека са си хаотични, толкова по добре за теб – читателя. Така ако разбереш същността им може да си горд със себе си. Все едно да разбереш първата глава от “Врява и безумство” още от първия прочит (о не, не си мислете, че съм толкова самонадеян, че да се сравнявам с Фокнър, у мене има всичко друго, но не и прекомерно самочувствие). Но ето, че втората печатна страница съм преполовил а съм задал само един от въпросите, които ме блъскаха и не ми даваха мира тази вечер. Другите вече са далечен спомен, сякаш ги виждам през мъгла, мъждукат някъде там в далечината и се отдалечават все повече и повече. Но аз знам! О да, те ще се върнат, обречени са да вървят в кръг, ако не днес или утре, то си сигурност в други ден или следващата седмица, те ще се върнат в началната си точка. Това е тяхната съдба. До кога ли? Докато свят светува? Не. До края на един човешки живот? Не. Тези въпроси са вечни, те не умират със смъртта на нашето съзнание, в един момент те излизат от границите и започват да съществуват индивидуално извън нашите умове. В мига в който са били зададени гласно те са почерпили сила, надраснали са ни и са поели по своя дълъг път, чийто край не виждаме. Дано някой ден се намери човека, който ще ги разгадае, разобличи и ще прекрати тяхното хаотично лутане из нашите бедни умове.