Foxxx Mulder Blog

Вчера бе наистина изпълнен с приключения ден. Днес за сметка на това бе един приятен и спокоен слънчев ден. Началото на лятото е и времето е тъкмо като за излет. Решихме и ние с леля Белка да си направим излет. Е при нас в гората излетите не се организират като при вас хората. Вие правите предварителни планове, готвите храна, взимате одеяла, пълни чанти с напитки, суетите се, мъкнете куп ненужни работи с вас, преди да се запътите към гората, а след излета ви, оставате куп боклуци след себе си в гората. Но за да съм съвсем обективен, трябва да призная, че понякога оставяте и някои истински съкровища. Сред най-ценните придобивки, които съм намирал са три книги, с помощта на които усъвършенствах човешкия език, пет омачкани, но годни за писане листя хартия, един молив и още няколко не толкова ценни дреболии. Всички те в момента се намират в най-скришното ми скривалище (а аз имам много такива из цялата гора), където са в безопасност. Обясних накратко за вашите приготовления за излет, а ето какви са и нашите. Те са много прости всъщност. Даже почти няма приготовления. Просто се събуждаме някоя ранна утрин, поглеждаме изгряващото слънце, наостряме мустачките за да предусетим дали няма да ни изненада някой дъждец и тръгваме в търсене на приятна полянка на която да се играем. Не бе по-различна процедурата и тази сутрин. След като се събудих, веднага отидох при леля Белка и й споделих идеята си за излет, тя прие тутакси и двамата се запътихме през гората по посока на местния язовир. Пристигнахме на язовира малко преди обяд и решихме да се окъпем в топлата приятна вода. След това се отпуснахме на една малка дюна докато изсъхнем и се отправихме към един от най-приятните за излет полянки в гората. Докато се разхождахме наострили уши обаче, усетихме чуждо присъствие. Наблизо имаше хора. Удаваше ни се удобна възможност да се сдобием с някое ново съкровище. Обикновено по това време на деня в края на седмицата хората също обичат да отиват на излет. Но ще попитате откъде знаем, че е края на седмицата. Ами много просто, пътя през който минахме от нашия дом до язовира е точно над селото. Докато минавахме по него чухме глъчката от селото. Толкова шум и дандания в делнични дни няма. Та след като с леля Белка започнахме внимателно да се придвижваме забелязахме и групата човеци. Те тъкмо обядваха. Носеше се миризмата на печено месо. Тези хора – никога няма да се научат! Не знаят, че месото е най-вкусно сурово. Целия аромат и най-сладките сокове се губят докато го готвят. Тъй като ние с моята кръстница не бяхме яли от вчера, този път тази миризма ни се стори неустоима. Решихме да изчакаме удобен момент за да се сдобием с лесен обяд. А за горските животни лесен обяд трудно се намира. Обикновено трябва да ловуваме дълго време, а когато няма какво да ловуваме се промъкваме нощем в селото, което е много опасно, но за това ще говоря друг път. Не ни се наложи да чакаме много. Групата човеци пиеше спиртни напитки, чиято миризма ни ощипа по нослетата от разстояние поне 30 крачки. Как ли пият такава огнена течност. Веднъж от любопитство близнах една изоставена чаша и така се опарих, че изскимтях като кученце, настъпено по опашката. От опит знам обаче, че когато пият тази течност човеците бързо заспиват и то така дълбоко, че дори да ги настъпиш с лапа, пак не биха се пробудили. Интересни същества са хората! Така се случи и с тази група, те бързо заспаха, като дори забравиха да покрият капака на тенджерата с месото. Ние с леля ми Белка веднага се запътихме по посока на все още парещите меса. Стъпвайки все пак предпазливо, защото хората са непредвидими. Успях да събера в устата си три парчета, които веднага замъкнах на сигурна дистанция, а белката захапа само две. Върнахме се повторно за да опразним съвсем тенджерата, защото гостоприемните хора биха се обидили ако не се нагостим доволно с храната им. О, а как само се нагостихме. Коремчетата ни се напълниха така много, че чак се издуха. Това обаче бе малко опасно, защото сега ако срещнехме някое куче из пътя, нямаше да можем да му избягаме. Ето защо решихме да изчакаме преди да поемем по обратния път към дома. Изкачихме се по билото на едно малко хълмче и след като си изкопахме малки прохладни дупчици се присламчихме под сянката на един огромен орех. Няма по-приятна сянка от тази на ореха, аромата на неговите плодове освежава приятно въздуха. Унесохме се в блажен сън. Събудихме се точно на време за да погледаме залеза на Юнското слънце. Имахме премного време да се насладим на гледката, тъй като смятахме да нощуваме тук. След като залезе слънцето, изчакахме още малко и под лъчите на пълната месечина, намерихме една удобна пролука между два големи камъни, достатъчна, за да се промушим в нея. За наша радост това скривалище бе съвсем необитаемо и само остатъците от змийски премени, напомняха за сигурността на пролуката от човешки набези. Там прекарахме нощта, почти до смрачаване. Станахме много рано, защото ни чакаше дълъг път до нашия дом. Минахме този път над язовира, за разлика от вчера, когато минахме по долния край, покрай канала. Първите петли пропяха точно като минавахме над селото и малко преди да обадят и вторите вече навлизахме в добре познатата ни гора. Оставих леля Белка пред хралупата й, а аз се запътих към най-тайното ми скривалище. До там извървях има няма 90-100 борови дължини и веднага се заех да премествам клончетата и листенцата с които бях покрил входа на нишата. Там, както вече споменах, крия всичките си най-ценни съкровища. Там намерих и тетрадката, с която се сдобих по вече описания в предните записки начин. Веднага се заех да напиша именно думите, които четете в момента. Вече е обяд и мисля да си подремна. Довечера смятам да се приближа в селото и да отмъкна малко плячка. Ще изненадам кръстницата ми, по случай рождения й ден (утре става на 9) с прясно удушена кокошка. Но това ако ловуването ми се увенчае с успех де, че нищо не се знае, хората стават все по-предпазливи с домашните си пернати. Става все по-трудно да си набавяме храна… Пожелайте ми успех.

Здравейте, отново. Ако си спомняте предния път ви разказах за плана си как да се сдобия с някой и друг лист хартия за писане. След като четете тези редове, вероятно сте предположили, че мисията ми се е увенчала с успех, иначе нямаше как да пиша сега. Наистина може да се каже, че успеха бе почти пълен. Той щеше да бъде напълно пълен, ако докато се изнизвах с една тетрадка между зъбите си, едно леко пълничко момченце не ме видя и зарадвано от нашата среща реши да ме поздрави по стар народен обичай – замеряйки камък срещу ми. За моя радост и негово разочарование камъка се приземи на цели осемнайсет крачки разстояние от мен. Суматохата обаче предизвика любопитството на другите деца, сред които се чу и възгласа “Хей, тетрадката ми, дръжте тази лисица”, последван от надпревара кой пръв ще ме уцели с тежък камък. Въпреки топлото посрещане аз реших да напусна площадката колкото се може по-бързо и да скрия съкровището си на място, където не ще го намерят. Гонката с децата продължи чак до старата селска чешма намираща се в горния край на селото, там децата уморени или загубили интерес от мен си намериха ново занимание – да замерят с камъни накацалите гълъби до чешмата. Запоя на пернатите бе смея да кажа доста грубичко прекъснат от немирниците, те обаче за разлика от мен си имат крила и бързо успяха да излязат от обсега на вражеската артилерия. Когато и това занимание бе изчерпано, децата пиха вода и се отправиха с отбранителен огън към авиацията и пазейки се от бомбардировките, към добре познатата площадка. Така се свърши и тази ми среща с малките двуноги. Но преди да се прибера вкъщи ме чакаше още едно препятствие, доста по-опасно от скорошната гонка. Мършавата немска овчарка, живуща в последната къща на селото, точно преди напоителния канал, си бе изкопала дупка изпод мрежата и бе излязла на свобода. Чудно защо въпросното куче носеше името Рекс. Чудното бе, че изобщо не приличаше на Рекс! А, аз знам, тъй като съм виждал Рекс и той изобщо не приличаше на немска овчарка. Въпросната овчарка тъкмо маркираше един храст с боровинки, когато ме съзря. Когато го поздравих най-учтиво с думите “Здравейте господине, какъв прекрасен ден е днес, не мислите ли?” той не само, че не ми отвърна на поздрава ами взе, че ми се озъби най-недружелюбно. У мен се затвърди убеждението, че въпросния Рекс ама хептен не прилича на истинския Рекс, дори и по характер. Този фалшив Рекс не само, че ми се озъби, ами направо се запъти към мен със застрашителна крачка, която се ускоряваше все повече и повече докато накрая не взех крайното решение да предприема също толкова забързани крачки в посока към гората. Затичах колкото ми държаха лапичките и прекосих малкото мостче над канала, след което продължих своя тръс по тясната пътечка, която върви успоредно на препълнения с тинеста вода канал. Вчера бе валяло и пътечката бе доста хлъзгава, а тетрадката в устата ми почваше да ми пречи все повече в моя опит за бягство от невъзпитаната овчарка. Реших да оставя тетрадката в една малка ниша между храстите, където понякога скривах скъпоценности (но само за кратко, тъй като това скривалище далеч не е сред най-сигурните) и да се върна за нея в по-удобно време. Цялата процедура отне не повече от секунда-секунда и половина, макар че не мога да бъда сигурен, тъй като никога през живота си не съм притежавал часовник, само веднъж можах да видя движението на стрелките на часовника, завързан за ръката на овчаря Петър и успях да запомня горе долу с каква скорост се движат те. Цялата процедура всъщност се състоеше в изплюване на тетрадката почти в движение в посока нишата, за моя радост тя се озова точно на място. Така можах да се съсредоточа върху ставащата все по хлъзгава пътечка. Лаят на кучето ставаше все по силен, което според мен означаваше, че то се приближава застрашително близо. За мое щастие обаче тук се намеси съдбата. Когато фалшивия Рекс вече почти ме бе стигнал и се приготви да скочи върху мен, сякаш невидима ръка го побутна по време на скока му и той вместо мен се озова на ръба на пътечката, а оттам право във тинестата вода. Това ми даде достатъчно време за да се измъкна от полезрението му и да се скрия в ставащата все по-гъста гора. След като намерих сигурно скривалище се притаих няколко часа, преди да се върна за тетрадката. А за нея се върнах малко след залез слънце. Оказа се, че съм се върнал тъкмо навреме, че да стана свидетел на още една сцена от селския бит. Невъзпитаното куче, което по-рано ме преследваше издаваше жален вой и квичеше силно. От любопитство се приближиш по-близо до селото и застанал на моста се взрях в двора на крайната селска къща. Там неговия стопанин, едър здрав мъж с прошарена коса, налагаше фалшивия Рекс с тояга по гърба, а последния пееше в синхрон с пръчката на капелмайстора. Явно въпросния стопанин, чието име нямах възможност да науча, не е харесал новата премяна на домашния си любимец – а именно засъхнала тиня и остатъци от водорасли. Той сигурно е и открил дупката, която немската овчарка е направила под оградата, тъй като в последствие същото куче не го видях да се разхожда тъй своеволно. Така и се свърши това мое малко приключение в търсене на хартия за писание. Макар и не лишено от доза опасност, то все пак се увенча с успех и аз успях да се сдобия с тетрадка, която бе почти наполовина неизписана – чудесно съкровище за лисица като мен. Това премеждие се случи вчера, а днес все още не съм закусвал, затова ще те оставя читателю, докато се помъча да намеря нещо за хапване. До скоро!

Здравейте. Преди да кажа/разкажа каквото и да е искам да ви се представя. Казвам се Матю. Да, да. Ще кажете ‘Че кой би кръстил една лисица Матю?’, но пък от друга страна, кой би гледал лисица, че да има правото да й даде име? И тъй като мен никой не ме гледа, аз бях кръстен не от някой друг ами от самия себе си. Сам си избрах името, защото кръстницата ми леля Белка... Ще кажете, ‘че що за име е Белка?’ и пак ще сгрешите. Вие гледате от гледната точка на обикновени хора, пък за да вникнете в смисъла трябва да гледате от гледната точка на горско животно. Въпросната леля Белка не бе нищо друго освен една съвсем леко пълничка (колкото й позволява породата), дългоопашата, остромуцунеста белка. Тъй като и нея нямаше кой да кръсти, та наложи се и тая работа да свърша аз. Поради липса на поетично двъхновение у моята скромна натура (все пак съм най-обикновена лисица) и поради творческа ограниченост така и не успях да й измисля име, което да пасва най-много на характера й, та реших да я нарека, както я наричате и вие, хората - белка. Но нека вмъкна няколко думички и за характера на леля Белка. Висока шест стъпки (лисичи) с дълга кафява, почти черна опашка, по която винаги се събираха всевъзможни пръчици, бодли, козешки фърфъланки и тям подобни. Макар да бе доста суетна белка, тя изобщо не поддържаше опашката си. А нейната суетата се простираше от поддържането на винено червения цвят на муцунката, по която приличаше на дългогодишен пияница (и бе често причина за насмешки от страна на дечурлигата от местното село, тръгнали на разходка из нашия дом) и който червен цвят поддържаше посредством навиране на муцунката си в някой малинов храст (чудесен начин за поддръжка на зъбите и в същото време за улесняване на храносмилането), като се мине през редовно изчеткване на всяка дребна мръсотийка и закачило се клонче от коремчето и се стигне до редовно измиване на крайниците си. Но опашката от друга страна изглеждаше така сякаш с нея някой селски пастир мете редовно кошарата на овцете си. Тя бе крайно своенравна жена. Вече на възраст нрава й все по-често се проявяваше, решенията й по дадени въпроси все по-често се меняха а тактиките за ловуване ставаха все по-дръзки. Държеше се като малко момиченце, което независимо от всичко трябваше да постигне своето. Направо се подиграваше със селските кучета, стигна дотам, че веднъж захапа опашката на едно клето рунтаво пуделче, което сладко си спеше пред колибката в горещата лятна нощ. Горкото четириного нададе такъв вой, че цялата махала се разбуди, а стопанина не закъсня да награди своя гласовит питомец с няколко удара със сопата по гърба, от които кучето не само не утихна, но реши да изпее още една ария от своята тъй вдъхновяваща опера. Веднъж пък леля Белка се вмъкна в лятната кухня на една къща намираща се досами гората. След като се настани в тепсията с прясно омесени кюфтета, поставени на такова удобно място на кухненската маса, като че ли специално приготвени за нашата гостенка, тя зае позиция на отбрана и започна внимателно да нагъва от месото. В този момент обаче стопанката на дома реши да хвърли едно око на кюфтета, притеснена може би дали не е пропуснала да сложи още някоя подправка, която допълнително да се услади на белката. Щом видя тази лакомо нагъваща червена муцуна прикрепена към посипаното с тъмно кафяви до червени косми удължено тяло, стопанката реши да нададе вой с който може би искаше да предупреди цялото село за атаката на спартанците. Този вой не само, че не стресна нашата героиня, но я накара да покаже жълтеникавите си зъби, между които все още червенееше месото, в една чаровно развеселяваща усмивка. Не само че не постигна очаквания ефект (а именно да предизвика умиление у странно стоящата и втрещена в нея старица), но като че ли разсърди леко гостоприемната стопанка, която веднага се оттегли от временно приела ролята на гостна за горски обитатели, лятна кухня, вероятно за да донесе и наденичките с които да почерпи новата си приятелка. Леля Белка, обаче се прояви много невъзпитано и изобщо не дочака стопанката да се върне с наденичките, ами вече сита скочи с едно отмерено движение към близкия стол, оттам на земята и започна да се изнизва през градината към добре познатата дупка на оградата. По време на отпускащата разходка из градината, имаща за цел да улесни храносмилането на моята кръстница, една летяща метла едва не я цапардоса по гърбината. За щастие обаче наместо това се стовари върху саксия с посаден трилистник и осакати горкото растение. След този инцидент обаче по-подходящи наименование за него би било двулистник. И това са само част от перипетиите, през които минава моята кръстница, едва ли не част от ежедневието й. Занапред може да ви разкажа още интересни истории около нея и нейното ежедневие, което дори бих казал е далеч по интересно от моето собствено. И все пак не мисля, че сте добили пълна представа, че дори и частична за сложния характера на това тъй приятно горско животинче. След тази некратка вметка за моята леля Белка мисля, че е ред да ви разкажа няколко думи и за мен и моето ежедневие в горската фауна. Уви, с прискърбие на сърцето обаче забелязвам, че остават още само броени редове до запълването на този лист хартия, който се оказа последния наличен, а кой знае кога ще имам възможност да задигна някоя хартийка от тетрадката на непослушните ученици. Сетих се обаче, че днес е петък и дечурлигата ще се приберат от училище радости за предстоящите два дни безспирни игри, знам ги аз, още със слизането от автобуса и захвърлят раниците си на местната полянка, за да си играят на катерушките и пясъчниците. Мисля, че ще успея да задигна още една две странички. До скоро приятелю!