Foxxx Mulder Blog

Днес ми се случи нещо странно. Е, не е толкова странно, ако се замисли човек (или лисица), но на мен ми се стори странно. Когато минавах край язовира, там имаше група дечурлига, които се радваха на топлата вода. Те се цамбуркаха безгрижно и се печеха на слънце. Така се унесох в размисли докато ги гледах как си играят с водата, че неусетно съм се приближил до тях, до такава непосредствена близост, че те вече нямаше как да не ме видят. И след като едно дете ме видя първо, посочи ме и се провикна “Вижте куче коли”. Първоначално не можах да разбера думите му и инстинктивно се заоглеждах наоколо да не би наистина да няма куче някъде зад мен, което да дебне. Нямаше нищо. Бях само аз. Детето ме бе объркало с куче. Е може да му се прости, изглеждаше съвсем малко, твърде малко, че да ходи на училище и да разбере разликата между домашните животни и горските. Сигурно преди не бе виждало лисица. Но защо точно куче ме нарече. Защо не ме оприличи на нещо друго. То вече малките гледат телевизия и са виждали почти всякакви животни. Горкото дете. Трябва наистина много да се е объркало, че да ме нарече куче. Но, аз му прощавам. То нямаше как да знае какво съм всъщност. Ако знаеше, щеше да извика вместо “Вижте куче!” – “Вижте енот”. Защото аз съм именно енот. Винаги съм го знаел вътре в себе си. Винаги съм вярвал, че не съм лисица, а нещо друго. Никога не успях да се примиря напълно с лисичата си природа. И едвам наскоро разбрах със положителност, че съм енот. И вече знам – аз съм енот. Знам, защото съм виждал енот, дори съм ял енот. Ще си кажете – що за варварство, да ядеш себеподобните? Но, аз тогава не знаех, че ми е себеподобен! Пък и нали трябва да се оцелява? Ако това ще ви утеши, то ще кажа, че не аз убих енота. Намерих го умрял, тоест не просто умрял ами по-скоро убит. Бе се хванал на ония проклети капани, които хората поставят в градините си извън селото. Аз знам за тях и затова не влизам в тези градини, енота обаче не е знаел. Тук наоколо няма много еноти. Дори не знам как този се е озовал в нашата гора. Откъде ли е дошъл? Сигурно се е бил изгубил, за да може да се улови в капана и да стане моя вечеря. Минавайки покрай градината с капаните забелязах, че в един от тях се е хванало животно. Това ме и накара да наруша правилото си да не припарвам в тези градини. Глада обаче бе по-силен от мен и ме накара да се промуша през една дупка в оградата и да отмъкна убитото животно. Неведнъж ми се е случвало да плячкосвам човешки капани. В повечето случаи обаче попадам на зайци, които иначе са много трудни за ловуване. Иска се внимателно дебнене и много тичане. След като измъкнах енота от градината, завлякох го под едно корково дърво, където започнах да се храня. И точно тогава се случи… Докато го ядях разбрах. Аз съм като него, жертва попаднала в капан от който няма измъкване. Жертва, която чака някой да я изяде. Месото се разкъсваше между зъбите, докато мислите ми хвърчаха като железницата по релси. Толкова бързо, както никога преди, едвам успявах да ги настигна, че да ги разбера. Хиляди въпроси минаха през главата ми онзи ден. Защо съм лисица? И наистина ли съм лисица? Че кой може да твърди положително, че аз съм именно лисица, кой може да изведе неоспорими доводи за това? Щом аз се съмнявам в своето лисичество, значи може наистина да не съм лисица. Да, точно така, може да съм нещо съвсем друго. Може да съм не животното, което разкъсва чужда плът за да оцелява, а животното което бяга от хищниците, или животното, което отглеждат хората в домовете си, или животното което пасе трева най-спокойно на ливадата, или пък може да съм птица… не, едва ли съм птица. Никога не съм летял, пък и да си призная мъничко ме е страх от високото. Значи може да съм почти всичко без птица, а да – и без риба, защото макар и да плувам доста добре и да обичам водата, не мога да издържам дълго под вода. Може ли да се намери някой, който да ми каже ‘ти си лисица, ти убиваш за да се храниш’. А защо е нужно да убивам за да се храня, защо не ми е вкусна тревата? Защо трябва да съм точно хищник, защо не мога да бъда енот? Аз съм много палав и правя често пакости, обичам да си играя и да гледам как децата си играят, но природата ми е отредила място далеч от всичко това. В гората има много малко време за игра. Тук дебнат много опасности и трябва да си нащрек постоянно. Приятелите ти понякога изчезват и никога не се връщат, чичовците и лелите също… А всичко би било много по-просто ако всички бяхме еноти. Ако нямаше хора, нямаше кучета, нямаше птици, нямаше риби, нямаше вълци, нямаше лисици, нямаше нищо друго освен еноти. И всички щяха да живеят в мир и хармония и никой нямаше да поставя капани и никой нямаше да се страхува да не бъде изяден и никой нямаше да бие домашния си питомец, защото домашни любимци нямаше да има. Всички щяха да са еднакви и да живеят задружно и в хармония. Щеше да е толкова весело. Ех, как само се замечтах… Та каква лисица съм аз? Нима една лисица мечтая, нима една лисица се съмнява в произхода си, нима една лисица се опитва да върви срещу инстинктите си? Що за лисица би се отказала от своята природа за да бъде енот? Но каква полза има да размишлявам по този въпрос, каква полза има от моите съмнения и убеждения? Не е ли по-лесно да се примиря със съдбата си, да я приема и да живея с нея? Какво пък толкоз – ще приема, че съм лисица, ще гоня кокошките по хорските дворове, ще ям убити животни от човешките капани, ще спра да чета книги, ще спра да пиша на вашия език – ще заживея живота на една обикновена лисица. А дали бих могъл? Вие разбрахте вече – аз съм най-несигурната лисица, която сте срещали. В гората не е нещо необичайно да си несигурен, необичайно е обаче да се съмняваш в природата си. Леля Белка никога не се съмнявала дали е белка или не, ето защо дори не си направи труда да си измисли име, за разлика от мен. А аз само какво име си дадох! Матю, що за име е това? Не е име за лисица, то и за енот не е име. Аз съм лисица с човешко име, която се мисли за енот! Човек би помислил, че такава лисица би имала какво да каже на читателите, а всъщност почти нищо съществено не казва(м). Някой ден може би, дълго след като съм изчезнал от гората, някой ще намери най-потайното ми скривалище, където крия записките си и ще ги прочете. Първоначално ще си помисли, че някой е решил да се пошегува, но ако вникне по-дълбоко в дневника ми ще разбере, че наистина е писано от лисица! При това от една необикновена лисица. Не бих казал обаче необикновена в положителен смисъл, по-скоро необикновена в крайно непрактичен за една лисица смисъл. Нямам си други лисици за приятели. Те се срамуват от мен, защото усещат, че не съм лисица, макар да приличам на външен вид съвсем на тях. Лисиците ги усещаме тези неща. Усещаме, когато някой се преструва. В една книга четох за един герой, който бе развил параноя. Той си мислеше, че всички около него носят маски, а само той не носи и в почти всеки разговор вмъкваше все по нещичко от рода на “…и аз господите, държа да съм искрен господине, защото аз господине, не нося маска, аз господине, не бих и помислил да слагам маска, господине, пред такъв виден човек като вас, господине…” или “…някои хора си нахлузват маската на почтени, но аз ги виждам, че те не са такива за каквито се представят, а това е само една маска, един фарс, но те мене не могат да ме излъжат…” Моята маска обаче бързо бе смъкната от всичките ми приятели, бях разкрит и отритнат от своите. Само кръстницата ми не се отрече от мен, добрата леля Белка не я интересува дали аз съм енот или лисица, за нея съм просто едно дете със странно име. Хубаво е да има такива създания, дето да те обичат без значение дали днес ще си лисица а утре енот. Но става късно вече, а аз се отнесох отново, скоро отново ще ми свърши хартията за писане, ако не започна да се изразявам по-ясно и по-кратко. Довиждане.