Foxxx Mulder Blog

Вече се бе свечерило. Слънцето отдавна залезе, небето бе облачно и нощта бе изключително тъмна – идеално време за лов в селото. Можеше да подходя по мързеливата и да нападна курника на вече описания жител на селото, живеещ в самия му край и имащ за питомец крайно невъзпитана немска овчарка. Да отмъкна кокошка от там е фасулска работа. Курника му се намира в задния край на градината, далече от къщата им и е ограден от двора с телена мрежа. Да си прокопая дупка обаче никак не е трудно и бих могъл да отмъкна една, че дори и две кокошки без никой да ме усети. Тази нощ обаче си бях отпочинал добре след вчерашния излет и се чувствах свеж и готов за подвизи. Чувствах се направо недосегаем, и тъкмо затова реших да атакувам кокошките на кмета, вместо гореспоменатите кокошки. А да атакуваш кокошките на кмета си е истински подвиг, тъй като той живее в самия център на селото, а първия етаж на неговата къща представлява не други ами местната кръчма, в която има хора всяка вечер, почти до сутринта. Но пък за сметка на това пък неговите кокошки са най-вкусните в цялото село, угоени, тлъстички, една от тях може да те засити за три дни. Е вярно по-трудничко е да ги завлечеш в гората, но пък направиш ли подобен подарък на някой твой приятел – можеш да си сигурен, че ще предизвикаш истински възторг у него. Такъв подарък бях решил да занеса и на моята кръстница тази вечер. Щеше да е най-добрата закуска, която е имала от много отдавна. Но пък бях съвсем наясно за опасностите през, през които трябва да премина за да се сдобия с ценните пернати. Тръгнах по същия път, по който се бях върнал след срещата с малчуганите по-миналия ден. Когато стъпих на моста забелязах (тъй като това бе най-високата част на селото) за мое успокоение, че почти цялото село спи. Цареше пълна тишина и дори малките кученца не се осмеляваха да я нарушат със скимтенето си. Виждаше се дори къщата на кмета, това бе единствената къща, която по това време все още светеше. Светеше и още една къща, съвсем близо до мостчето. Изчаках мъничко и тази светлина угасна. Беше толкова тъмно, че всеки който не познава района добре би се объркал и озовал не където трябва. Аз обаче съм обикалял селото безброй пъти и познавам всяко едно кътче от него. Веднага тръгнах по окаляния път и на първото разклонение поех надолу по селото, минах покрай една стара порутена сграда, която преди време е била селското училище и която сега е приют за плъхове и убежище за горски животни слезли в селото на лов. Понякога и аз се скривах там, когато съм твърде уморен за да продължа към гората с тежка кокошка в устата си и изяждах плячката си вътре. И днес бях решил да направя така. Смятах да удуша две кокошки да ги захапя и да ги замъкна в училището, където да изям едната а другата да поднеса на кръстницата ми за закуска. След като плана бе измислен нямаше смисъл да се губи време, минах без да се задържам в училището дълго, само колкото да проверя дали не се е приютил някой за през нощта вътре, не би ми се искало да деля плячката с неканени гости. За мой късмет беше напълно празно. Запътих се надолу по каменистия път и не след дълго се озовах пред кметството. Сградата бе мрачна и почти плашеща, приличаше на огромен страшен замък, какъвто бях видял веднъж в една книжка. На покрива се вееше прокъсано трицветно парче плат, с което кметството още повече приличаше на стар порутен замък. В този миг небето проблесна. Беше светкавица, трябваше да побързам, скоро ще завали, а зачестят ли светкавиците ще ме извадят на показ, само дано не прогърми, че кучетата стават много неспокойни. Затичах надолу по криволичещата уличка и без малко да не се издам. Така се бях затичал, че наистина не забелязах човека движещ се по улицата. На косъм се разминах, добре че не ме видя. Веднага се мушнах в живия плет пред кметството. Човека вървеше много бавно и влачеше краката си, на два пъти залитна и без малко не падна. Отправи се към двора на кметството, където имаше чешмичка и пейка. След като пи от водата се строполи на пейката и не помръдна повече. Сигурно е заспал, измъкнах се от плета и се отправих предпазливо надолу. Къщата на кмета вече се виждаше, свих на ляво в една равна почистена улица и се мушнах под оградата в нечия градина. Тази градина бе буренясала и в нея не се гледаше нищо, защото и къщата необитаема. Също добро място за укриване ако те погнат селските кучета. За мен обаче сега тази къща бе два пъти по-удобна, защото бе в съседство със кметския двор. Отправих се покрай стария обор към оградата и започнах да копая дупка. Това не ми отне много време, защото земята бе леко влажна. След като се промуших веднага се запътих към огромния курник на кмета. Тук трябва да вмъкна няколко думи за въпросния курник. Това е най-големия курник в цялото село. Разделен е на четири дъсчени колибки за кокошките, всяка една колибка е оградена от другите с телена мрежа, за да не могат кокошките да се сменят. Първото ограждение е за квачки с малки пиленца, второто ограждение, малко по-голямо, е дом за подрасналите пилета, които обаче все още са твърде малки за да снасят яйца или да оплождат кокошки, третото ограждение е само за пораснали петли и не е много голямо, там се угояват петли за месо, последното четвърто ограждение е за големите кокошки, там има само един петел и една голяма дъсчена колиба, там и дворното място за кокошките е по-голямо. Самата колиба пък е разделена на три части, всяка с отделен вход. Входовете са затворени с дървени врати, но не е никак трудно да бъдат отворени. Дървените лостчета се измъкват лесно със зъби. Промъкнах се тихо в четвъртото ограждение и измъкнах резето на първата вратичка. Тихичко се промъкнах вътре и захапах за врата първата попаднала ми кокошка. Прешлена й веднага изпука и тя след като прерита два пъти с крак падна безжизнена. Другите кокошки обаче веднага се разбудиха и вдигнаха паника. Измъкнах удушената кокошка навън и се върнах за втората. Беше ми по-трудно този път, защото кокошките беснееха и се мятаха и мина известно време докато захапя някоя от тях. Борбата този път бе по-голяма и малко се поуморих. След като и тази кокошка спря да се мята я замъкнах навън и се отправих към оградата. Оставих я в двора на необитаемата къща и се върнах за втората кокошка. Тъкмо я замъквах към оградата, когато ме изненада кучето на кмета. Лая му отекна из цялото село, чувах тежкото му тичане. Веднага оставих кокошката и се втурнах с всичка сила към дупката в оградата. Тъкмо се бях промушил през оградата когато усетих натиск върху опашката си. Нечии зъби се бяха впили в нея, извърнах се и видях кучето бясно да върти глава опитвайки се да ме измъкне обратно в градината. Тогава предприех крайно рискувания ход и…

Бележка на редактора: И за мое съжаление уважаеми читатели, продължението на разказа липсва. Третата страница върху, която е написан явно е претърпяла инцидент, мастилото е размазано по целия лист, нищо не се разчита. Вероятно дъждовна вода е попаднало в скривалището, за което Матю спомена няколко пъти, и е намокрила листа. Уви, почти е невъзможно да се разчете каквото и да било от тази трета страница. Успях да извадя само откъслечни фрази и думи сред които: “…одевешния приятел, вече разбуден, съзрял ме отпрати бутилка срещу ми. Удара ме завари точно срещу входа на кметството и олюлявайки с…”, “…рята се разрази с всичка сила, гръмотевиците разтърсваха прозорците на пор…”, “…морен, че се проснах на пода и зас…”

Вчера бе наистина изпълнен с приключения ден. Днес за сметка на това бе един приятен и спокоен слънчев ден. Началото на лятото е и времето е тъкмо като за излет. Решихме и ние с леля Белка да си направим излет. Е при нас в гората излетите не се организират като при вас хората. Вие правите предварителни планове, готвите храна, взимате одеяла, пълни чанти с напитки, суетите се, мъкнете куп ненужни работи с вас, преди да се запътите към гората, а след излета ви, оставате куп боклуци след себе си в гората. Но за да съм съвсем обективен, трябва да призная, че понякога оставяте и някои истински съкровища. Сред най-ценните придобивки, които съм намирал са три книги, с помощта на които усъвършенствах човешкия език, пет омачкани, но годни за писане листя хартия, един молив и още няколко не толкова ценни дреболии. Всички те в момента се намират в най-скришното ми скривалище (а аз имам много такива из цялата гора), където са в безопасност. Обясних накратко за вашите приготовления за излет, а ето какви са и нашите. Те са много прости всъщност. Даже почти няма приготовления. Просто се събуждаме някоя ранна утрин, поглеждаме изгряващото слънце, наостряме мустачките за да предусетим дали няма да ни изненада някой дъждец и тръгваме в търсене на приятна полянка на която да се играем. Не бе по-различна процедурата и тази сутрин. След като се събудих, веднага отидох при леля Белка и й споделих идеята си за излет, тя прие тутакси и двамата се запътихме през гората по посока на местния язовир. Пристигнахме на язовира малко преди обяд и решихме да се окъпем в топлата приятна вода. След това се отпуснахме на една малка дюна докато изсъхнем и се отправихме към един от най-приятните за излет полянки в гората. Докато се разхождахме наострили уши обаче, усетихме чуждо присъствие. Наблизо имаше хора. Удаваше ни се удобна възможност да се сдобием с някое ново съкровище. Обикновено по това време на деня в края на седмицата хората също обичат да отиват на излет. Но ще попитате откъде знаем, че е края на седмицата. Ами много просто, пътя през който минахме от нашия дом до язовира е точно над селото. Докато минавахме по него чухме глъчката от селото. Толкова шум и дандания в делнични дни няма. Та след като с леля Белка започнахме внимателно да се придвижваме забелязахме и групата човеци. Те тъкмо обядваха. Носеше се миризмата на печено месо. Тези хора – никога няма да се научат! Не знаят, че месото е най-вкусно сурово. Целия аромат и най-сладките сокове се губят докато го готвят. Тъй като ние с моята кръстница не бяхме яли от вчера, този път тази миризма ни се стори неустоима. Решихме да изчакаме удобен момент за да се сдобием с лесен обяд. А за горските животни лесен обяд трудно се намира. Обикновено трябва да ловуваме дълго време, а когато няма какво да ловуваме се промъкваме нощем в селото, което е много опасно, но за това ще говоря друг път. Не ни се наложи да чакаме много. Групата човеци пиеше спиртни напитки, чиято миризма ни ощипа по нослетата от разстояние поне 30 крачки. Как ли пият такава огнена течност. Веднъж от любопитство близнах една изоставена чаша и така се опарих, че изскимтях като кученце, настъпено по опашката. От опит знам обаче, че когато пият тази течност човеците бързо заспиват и то така дълбоко, че дори да ги настъпиш с лапа, пак не биха се пробудили. Интересни същества са хората! Така се случи и с тази група, те бързо заспаха, като дори забравиха да покрият капака на тенджерата с месото. Ние с леля ми Белка веднага се запътихме по посока на все още парещите меса. Стъпвайки все пак предпазливо, защото хората са непредвидими. Успях да събера в устата си три парчета, които веднага замъкнах на сигурна дистанция, а белката захапа само две. Върнахме се повторно за да опразним съвсем тенджерата, защото гостоприемните хора биха се обидили ако не се нагостим доволно с храната им. О, а как само се нагостихме. Коремчетата ни се напълниха така много, че чак се издуха. Това обаче бе малко опасно, защото сега ако срещнехме някое куче из пътя, нямаше да можем да му избягаме. Ето защо решихме да изчакаме преди да поемем по обратния път към дома. Изкачихме се по билото на едно малко хълмче и след като си изкопахме малки прохладни дупчици се присламчихме под сянката на един огромен орех. Няма по-приятна сянка от тази на ореха, аромата на неговите плодове освежава приятно въздуха. Унесохме се в блажен сън. Събудихме се точно на време за да погледаме залеза на Юнското слънце. Имахме премного време да се насладим на гледката, тъй като смятахме да нощуваме тук. След като залезе слънцето, изчакахме още малко и под лъчите на пълната месечина, намерихме една удобна пролука между два големи камъни, достатъчна, за да се промушим в нея. За наша радост това скривалище бе съвсем необитаемо и само остатъците от змийски премени, напомняха за сигурността на пролуката от човешки набези. Там прекарахме нощта, почти до смрачаване. Станахме много рано, защото ни чакаше дълъг път до нашия дом. Минахме този път над язовира, за разлика от вчера, когато минахме по долния край, покрай канала. Първите петли пропяха точно като минавахме над селото и малко преди да обадят и вторите вече навлизахме в добре познатата ни гора. Оставих леля Белка пред хралупата й, а аз се запътих към най-тайното ми скривалище. До там извървях има няма 90-100 борови дължини и веднага се заех да премествам клончетата и листенцата с които бях покрил входа на нишата. Там, както вече споменах, крия всичките си най-ценни съкровища. Там намерих и тетрадката, с която се сдобих по вече описания в предните записки начин. Веднага се заех да напиша именно думите, които четете в момента. Вече е обяд и мисля да си подремна. Довечера смятам да се приближа в селото и да отмъкна малко плячка. Ще изненадам кръстницата ми, по случай рождения й ден (утре става на 9) с прясно удушена кокошка. Но това ако ловуването ми се увенчае с успех де, че нищо не се знае, хората стават все по-предпазливи с домашните си пернати. Става все по-трудно да си набавяме храна… Пожелайте ми успех.

Здравейте. Преди да кажа/разкажа каквото и да е искам да ви се представя. Казвам се Матю. Да, да. Ще кажете ‘Че кой би кръстил една лисица Матю?’, но пък от друга страна, кой би гледал лисица, че да има правото да й даде име? И тъй като мен никой не ме гледа, аз бях кръстен не от някой друг ами от самия себе си. Сам си избрах името, защото кръстницата ми леля Белка... Ще кажете, ‘че що за име е Белка?’ и пак ще сгрешите. Вие гледате от гледната точка на обикновени хора, пък за да вникнете в смисъла трябва да гледате от гледната точка на горско животно. Въпросната леля Белка не бе нищо друго освен една съвсем леко пълничка (колкото й позволява породата), дългоопашата, остромуцунеста белка. Тъй като и нея нямаше кой да кръсти, та наложи се и тая работа да свърша аз. Поради липса на поетично двъхновение у моята скромна натура (все пак съм най-обикновена лисица) и поради творческа ограниченост така и не успях да й измисля име, което да пасва най-много на характера й, та реших да я нарека, както я наричате и вие, хората - белка. Но нека вмъкна няколко думички и за характера на леля Белка. Висока шест стъпки (лисичи) с дълга кафява, почти черна опашка, по която винаги се събираха всевъзможни пръчици, бодли, козешки фърфъланки и тям подобни. Макар да бе доста суетна белка, тя изобщо не поддържаше опашката си. А нейната суетата се простираше от поддържането на винено червения цвят на муцунката, по която приличаше на дългогодишен пияница (и бе често причина за насмешки от страна на дечурлигата от местното село, тръгнали на разходка из нашия дом) и който червен цвят поддържаше посредством навиране на муцунката си в някой малинов храст (чудесен начин за поддръжка на зъбите и в същото време за улесняване на храносмилането), като се мине през редовно изчеткване на всяка дребна мръсотийка и закачило се клонче от коремчето и се стигне до редовно измиване на крайниците си. Но опашката от друга страна изглеждаше така сякаш с нея някой селски пастир мете редовно кошарата на овцете си. Тя бе крайно своенравна жена. Вече на възраст нрава й все по-често се проявяваше, решенията й по дадени въпроси все по-често се меняха а тактиките за ловуване ставаха все по-дръзки. Държеше се като малко момиченце, което независимо от всичко трябваше да постигне своето. Направо се подиграваше със селските кучета, стигна дотам, че веднъж захапа опашката на едно клето рунтаво пуделче, което сладко си спеше пред колибката в горещата лятна нощ. Горкото четириного нададе такъв вой, че цялата махала се разбуди, а стопанина не закъсня да награди своя гласовит питомец с няколко удара със сопата по гърба, от които кучето не само не утихна, но реши да изпее още една ария от своята тъй вдъхновяваща опера. Веднъж пък леля Белка се вмъкна в лятната кухня на една къща намираща се досами гората. След като се настани в тепсията с прясно омесени кюфтета, поставени на такова удобно място на кухненската маса, като че ли специално приготвени за нашата гостенка, тя зае позиция на отбрана и започна внимателно да нагъва от месото. В този момент обаче стопанката на дома реши да хвърли едно око на кюфтета, притеснена може би дали не е пропуснала да сложи още някоя подправка, която допълнително да се услади на белката. Щом видя тази лакомо нагъваща червена муцуна прикрепена към посипаното с тъмно кафяви до червени косми удължено тяло, стопанката реши да нададе вой с който може би искаше да предупреди цялото село за атаката на спартанците. Този вой не само, че не стресна нашата героиня, но я накара да покаже жълтеникавите си зъби, между които все още червенееше месото, в една чаровно развеселяваща усмивка. Не само че не постигна очаквания ефект (а именно да предизвика умиление у странно стоящата и втрещена в нея старица), но като че ли разсърди леко гостоприемната стопанка, която веднага се оттегли от временно приела ролята на гостна за горски обитатели, лятна кухня, вероятно за да донесе и наденичките с които да почерпи новата си приятелка. Леля Белка, обаче се прояви много невъзпитано и изобщо не дочака стопанката да се върне с наденичките, ами вече сита скочи с едно отмерено движение към близкия стол, оттам на земята и започна да се изнизва през градината към добре познатата дупка на оградата. По време на отпускащата разходка из градината, имаща за цел да улесни храносмилането на моята кръстница, една летяща метла едва не я цапардоса по гърбината. За щастие обаче наместо това се стовари върху саксия с посаден трилистник и осакати горкото растение. След този инцидент обаче по-подходящи наименование за него би било двулистник. И това са само част от перипетиите, през които минава моята кръстница, едва ли не част от ежедневието й. Занапред може да ви разкажа още интересни истории около нея и нейното ежедневие, което дори бих казал е далеч по интересно от моето собствено. И все пак не мисля, че сте добили пълна представа, че дори и частична за сложния характера на това тъй приятно горско животинче. След тази некратка вметка за моята леля Белка мисля, че е ред да ви разкажа няколко думи и за мен и моето ежедневие в горската фауна. Уви, с прискърбие на сърцето обаче забелязвам, че остават още само броени редове до запълването на този лист хартия, който се оказа последния наличен, а кой знае кога ще имам възможност да задигна някоя хартийка от тетрадката на непослушните ученици. Сетих се обаче, че днес е петък и дечурлигата ще се приберат от училище радости за предстоящите два дни безспирни игри, знам ги аз, още със слизането от автобуса и захвърлят раниците си на местната полянка, за да си играят на катерушките и пясъчниците. Мисля, че ще успея да задигна още една две странички. До скоро приятелю!