Foxxx Mulder Blog

Имало едно време една овца. Не, не може така. Как една нищо и никаква овца ще бъде в центъра на една приказка!? И нима съм тръгнал и аз приказки да пиша? Не, нито ще е приказка, нито пък овцата ще е в нейния център! Отначало. Имало едно време едно момче, което си мечтало за овца. Ех, ама и аз съм… Сега ще речете – много зоофилско! Пък и да не речете така, то какъв смисъл би имало едно момче точно за овца да си мечтае? Не, и така не бива. Ами как? Няма да ми помогнете нали? Знам аз! Помощ от никого не чакам, но това е друга тема. И така, преди незнайно колко години или дори десетилетия а защо не векове или хилядолетия, та именно тогава (неизвестно кога) съществувало едно момче. То поради причини, с които няма да ви занимавам (не защото не са интересни, ами защото нямате толкова време, което да отделите на моя скромен разказ), имало нужда от овца. Срещнало то една случайна личност, но как тъй? Та случайни личности няма, да речем тогава, срещнало съвсем случайно по стечения на обстоятелствата, с които също няма да ви досажда, един пилот на самолет. Но, това не бил какъв да е пилот на самолет, ами кацнал аварийно насред пустиня. Не е важно нито насред коя пустиня кацнал, нито дали е кацнал или се е разбил, нито пък какъв самолет кацнал. Важното в случая, е че се озовал точно в точния момент на същото място на което се озовало и момчето. И тук заплашен от риск да се превърне разказа в преразказ, се решавам на драстични мерки, каквито няма да ви разкривам, но по-съобразителните от вас, а също и тези, които са чели първоизточника веднага ще се досетят! Въпросния пилот носел цял живот детското в себе си и именно затова бил автоматично причисляван в графата “странен”. А ако знаеха само те (сиреч не-странните), колко по-хубаво е да си странен, нямаше изобщо да карат въпросния странник да се чувства тъй странен в този странен разказ. Та този странен пилот, чието име ние не знаем срещнало онова същото момче, което надявам се не сте забравило вече, но дори и да сте, не бих ви се сърдил, тъй като така написан разказа, не създава запаметяващи се картини. Тази срещна била необикновена както за единия така и за другия. Тази среща ще доведе до едно приятелство продължаващо цял един човешки живот, а защо не и отвъд него. Тази среща е началото на историята с която се опитвам да ви занимавам. Ние няма да се занимаваме с въпроса до колко умело е могъл да рисува този пилот на незнаен модел самолет. Но да речем че в резултат на неговата четка/молив се родила тази картина:

Ще си кажете: Че какво интересно има в тази картина, най-обикновена кутия? НЕ, ще ви отговоря, това изобщо не е кутия, ама никак даже! Това е овца! Да, това е овца затворена в кутия и нещо повече, това е овца затворена в кутия, която си има и връвчица и колче и наморниче, които й пречат да изяде цветето. Но, пак избързвам, та вие дори не знаете за какво цвете говоря, нали? Е, знам поне един човек, който чете тези безсмислени редове и знае за кое цвете иде реч, даже нещо повече този човек е и причина да ви досаждам с редовете си, на него се сърдете! На човека! Който човек трябва да ми прости несъвършенствата (меко казано) и глупостите, които правя. И да бих знаел, че до този прочетен ред вече ми е простил и се е примирил, бих спрял разказа си дотук. А може би не, дори и да знаех, пак щях да го продължа, до момента в който реша, че стига. Защото както бе в началото, така и сега – аз не зная за какво пиша и какво ще излезе. Но пак се отклоних от темата, която тема не се знае каква е. (Та ето повече информация за цветето). Идеята на овцата е да яде плевелите, но в същото време да не може да изяде розата! Да, вярно тя си има наморник, обаче художника е забравил да нарисува ремъче на наморника! Така цветето е застрашено от изяждане. И сложния екзистенциален въпрос (за момчето и за розата и за пилота та и за овцата) е ще изяде ли или няма да изяде овцата розата? Според мен не е възможно конкретно тази роза да бъде изядена. Защото тя не е ефимерна, както каза географа (за справка, прочетете по-горната препратка), това е единствената роза (защото аз не ви споменах, но вие знайте вече, че цветето е именно роза) която не ще загине със залеза на слънцето. Тази роза не може да умре, следователно не може да бъде изядена, защото това би било равносилно на смърт за нея. Тя ще живее вечно, заедно с момчето, което не било каква да е момче, ами било истински принц! Малък, но все пак принц, истински при това. И момчето и розата ще съжителстват заедно на своята планета, докато овцата изяжда непорасналите още боабаби. И тук ни в клин ни в ръкав историята свършва. Не, тя не свършва ами продължава още, има цели романи да се изпишат по темата, но тъй като не съм писател, всичко свършва до тук. Или ако не всичко, то поне разказа. Уви, обаче това не може дори и разказ да се нарече, тъй като се превърна в своего преразказ. Но не ми се сърдете, някой ден ще се науча…