Foxxx Mulder Blog

Здравейте, отново. Ако си спомняте предния път ви разказах за плана си как да се сдобия с някой и друг лист хартия за писане. След като четете тези редове, вероятно сте предположили, че мисията ми се е увенчала с успех, иначе нямаше как да пиша сега. Наистина може да се каже, че успеха бе почти пълен. Той щеше да бъде напълно пълен, ако докато се изнизвах с една тетрадка между зъбите си, едно леко пълничко момченце не ме видя и зарадвано от нашата среща реши да ме поздрави по стар народен обичай – замеряйки камък срещу ми. За моя радост и негово разочарование камъка се приземи на цели осемнайсет крачки разстояние от мен. Суматохата обаче предизвика любопитството на другите деца, сред които се чу и възгласа “Хей, тетрадката ми, дръжте тази лисица”, последван от надпревара кой пръв ще ме уцели с тежък камък. Въпреки топлото посрещане аз реших да напусна площадката колкото се може по-бързо и да скрия съкровището си на място, където не ще го намерят. Гонката с децата продължи чак до старата селска чешма намираща се в горния край на селото, там децата уморени или загубили интерес от мен си намериха ново занимание – да замерят с камъни накацалите гълъби до чешмата. Запоя на пернатите бе смея да кажа доста грубичко прекъснат от немирниците, те обаче за разлика от мен си имат крила и бързо успяха да излязат от обсега на вражеската артилерия. Когато и това занимание бе изчерпано, децата пиха вода и се отправиха с отбранителен огън към авиацията и пазейки се от бомбардировките, към добре познатата площадка. Така се свърши и тази ми среща с малките двуноги. Но преди да се прибера вкъщи ме чакаше още едно препятствие, доста по-опасно от скорошната гонка. Мършавата немска овчарка, живуща в последната къща на селото, точно преди напоителния канал, си бе изкопала дупка изпод мрежата и бе излязла на свобода. Чудно защо въпросното куче носеше името Рекс. Чудното бе, че изобщо не приличаше на Рекс! А, аз знам, тъй като съм виждал Рекс и той изобщо не приличаше на немска овчарка. Въпросната овчарка тъкмо маркираше един храст с боровинки, когато ме съзря. Когато го поздравих най-учтиво с думите “Здравейте господине, какъв прекрасен ден е днес, не мислите ли?” той не само, че не ми отвърна на поздрава ами взе, че ми се озъби най-недружелюбно. У мен се затвърди убеждението, че въпросния Рекс ама хептен не прилича на истинския Рекс, дори и по характер. Този фалшив Рекс не само, че ми се озъби, ами направо се запъти към мен със застрашителна крачка, която се ускоряваше все повече и повече докато накрая не взех крайното решение да предприема също толкова забързани крачки в посока към гората. Затичах колкото ми държаха лапичките и прекосих малкото мостче над канала, след което продължих своя тръс по тясната пътечка, която върви успоредно на препълнения с тинеста вода канал. Вчера бе валяло и пътечката бе доста хлъзгава, а тетрадката в устата ми почваше да ми пречи все повече в моя опит за бягство от невъзпитаната овчарка. Реших да оставя тетрадката в една малка ниша между храстите, където понякога скривах скъпоценности (но само за кратко, тъй като това скривалище далеч не е сред най-сигурните) и да се върна за нея в по-удобно време. Цялата процедура отне не повече от секунда-секунда и половина, макар че не мога да бъда сигурен, тъй като никога през живота си не съм притежавал часовник, само веднъж можах да видя движението на стрелките на часовника, завързан за ръката на овчаря Петър и успях да запомня горе долу с каква скорост се движат те. Цялата процедура всъщност се състоеше в изплюване на тетрадката почти в движение в посока нишата, за моя радост тя се озова точно на място. Така можах да се съсредоточа върху ставащата все по хлъзгава пътечка. Лаят на кучето ставаше все по силен, което според мен означаваше, че то се приближава застрашително близо. За мое щастие обаче тук се намеси съдбата. Когато фалшивия Рекс вече почти ме бе стигнал и се приготви да скочи върху мен, сякаш невидима ръка го побутна по време на скока му и той вместо мен се озова на ръба на пътечката, а оттам право във тинестата вода. Това ми даде достатъчно време за да се измъкна от полезрението му и да се скрия в ставащата все по-гъста гора. След като намерих сигурно скривалище се притаих няколко часа, преди да се върна за тетрадката. А за нея се върнах малко след залез слънце. Оказа се, че съм се върнал тъкмо навреме, че да стана свидетел на още една сцена от селския бит. Невъзпитаното куче, което по-рано ме преследваше издаваше жален вой и квичеше силно. От любопитство се приближиш по-близо до селото и застанал на моста се взрях в двора на крайната селска къща. Там неговия стопанин, едър здрав мъж с прошарена коса, налагаше фалшивия Рекс с тояга по гърба, а последния пееше в синхрон с пръчката на капелмайстора. Явно въпросния стопанин, чието име нямах възможност да науча, не е харесал новата премяна на домашния си любимец – а именно засъхнала тиня и остатъци от водорасли. Той сигурно е и открил дупката, която немската овчарка е направила под оградата, тъй като в последствие същото куче не го видях да се разхожда тъй своеволно. Така и се свърши това мое малко приключение в търсене на хартия за писание. Макар и не лишено от доза опасност, то все пак се увенча с успех и аз успях да се сдобия с тетрадка, която бе почти наполовина неизписана – чудесно съкровище за лисица като мен. Това премеждие се случи вчера, а днес все още не съм закусвал, затова ще те оставя читателю, докато се помъча да намеря нещо за хапване. До скоро!